После Гордън почука с пръчка по решетките.
Окото на котарака се разтвори. Не лениво и бавно — отвори се мигновено, изпълнено с напрежение. Самият котарак не помръдна. Движеше се само окото му.
Гордън отново почука.
Котаракът изсъска яростно и се хвърли към решетките с широко разтворени челюсти. Блъсна се, отскочи, нападна отново… и пак, и пак — неуморно, без да спира, със злобно ръмжене и съскане.
Стърн гледаше с ужас.
Муцуната на животното бе ужасно обезобразена. Едната страна изглеждаше нормална, но другата се намираше по-ниско. Окото, ноздрата, всичко бе изместено надолу покрай централната линия, разделяща муцуната на две половини. Значи, затова го наричат „разцепване“, помисли си Стърн.
Но най-страшното бе в задната част на муцуната, която не видя отначало заради бесните скокове на животното. Едва сега забеляза, че зад безформеното ухо има трето око — по-малко и оформено само отчасти. А под това око розовееше частица от нос и стърчеше парче от челюст, издадено като тумор. Няколко бели зъба се подаваха през козината, макар че нямаше уста.
Транскрипционни грешки. Сега разбираше какво означава това.
Котаракът продължаваше да се блъска в решетките; по муцуната му протече кръв.
— Ще продължи така, докато си тръгнем — каза Гордън.
— Тогава да си вървим — отвърна Стърн.
Отдалечиха се мълчаливо. След малко Гордън каза:
— Не е само това, което виждаш. Има и промени в съзнанието. Тях забелязахме най-напред у разцепения човек.
— Онзи, за когото ми разказа, че останал в миналото?
— Да — кимна Гордън. — Декард. Роб Декард. Той беше един от морските пехотинци. Много преди да се появят физически изменения, усетихме промяна в психиката му. Но едва по-късно разбрахме, че това се дължи на транскрипционни грешки.
— Какви бяха промените?
— Отначало Роб беше веселяк и много добър спортист. Имаше склонност към езиците. Стигаше му да пийне една бира с някой чужденец, и почваше да разбира езика. Нали знаеш — тук дума, там изречение. Но от самото начало говореше с идеален акцент. След няколко седмици езикът му ставаше като майчин. От морската пехота бяха го пратили в езикова школа. Но постепенно уврежданията се натрупваха и Роб стана мрачен. После зъл. Много зъл.
— Така ли?
— Преби жестоко един наш пазач, защото се загледал малко по-дълго в пропуска му. И едва не уби един човек в Албъкърки. Тогава почнахме да подозираме, че Декард има трайни мозъчни увреждания и ще става още по-зле.
В контролната кабина завариха Даян Крамър приведена над монитора, който показваше промените в магнитното поле. Смущенията се засилваха. Техниците казваха, че се връщат най-малкото трима души, може би четирима или петима. Лицето на Даян издаваше колебанията й; тя искаше тези хора да се завърнат.
— Все още мисля, че компютърът греши и стъклото ще издържи — каза Гордън. — Можем поне да напълним резервоарите и да видим какво ще стане.
Даян кимна.
— Да, можем. Но дори всичко да мине без произшествия, няма как да сме сигурни, че няма да се спукат по-късно, по време на прехвърлянето. А това ще е катастрофа.
Стърн се завъртя на стола. Изведнъж го обзе безпокойство. Нещо се въртеше из главата му. Когато Даян каза „да се спукат“, пред очите му отново изникнаха автомобили — все същата поредица, отново и отново. Автомобилни състезания. Грамадни колела на камиони. Човечето на „Мишелин“. Гвоздей на пътя и гума, която минава през него.
Спукване.
Резервоарите щяха да се спукат. Гумите щяха да се спукат. Какво общо имаше между двете?
— За да се справим — каза Даян, — трябва някак да подсилим резервоарите.
— Вече говорихме за това — отвърна Гордън. — Просто няма начин да стане.
Стърн въздъхна.
— Колко време остава?
— Петдесет и осем минути — обади се техникът.
00:54:00
За свое учудване Кейт чу ръкопляскания отдолу. Бе успяла да скочи; сега се люшкаше напред-назад, увиснала под гредата. А долу хората ръкопляскаха, сякаш гледаха цирков трик.
Тя бързо преметна крака нагоре и се изкатери върху гредата.
Зад нея Гай дьо Малегант бързаше към централната греда. Явно искаше да й пресече пътя.
Тя изтича по гредата към центъра на тавана. Беше по-пъргава от Гай и достигна целта си преди него. Разполагаше с няколко секунди, за да събере сили и да реши какво да прави.
Какво?
Стоеше сред открития таван и се държеше за една вертикална греда, двойно по-дебела от телефонен стълб. От двете страни къси диагонални подпори я свързваха с покрива. Бяха толкова ниско, че за да мине под тях, сър Гай трябваше да се приведе.
Кейт приклекна, за да провери какво ще е усещането. Почувства се тромава и бавна. Докато се изправяше, ръката й плъзна по дръжката на кинжала. Беше го забравила. Извади оръжието и го протегна напред.
Гай видя това и се разсмя. Тълпата отдолу му заприглася. Гай подвикна нещо, от което хората се разсмяха още по-силно.
Тя го видя да наближава и се отдръпна назад. Даваше му свободно пространство, за да заобиколи вертикалната греда. Помъчи се да направи уплашена физиономия — не беше трудно — и се сви разтреперана, стискайки ножа.
Всичко ще се реши за секунда, каза си Кейт.
Сър Гай спря зад гредата и я погледна за миг. После приклекна и започна да се промъква под отклоненията. Със свободната си ръка бе обгърнал гредата, мечът в другата ръка опираше срещу подпората.
Кейт се хвърли напред, замахна и прикова с кинжала ръката му към диагоналната греда. После заобиколи от другата страна и го ритна в краката. Гай пропадна надолу. Висеше, задържан единствено от кинжала. Стискаше зъби, за да не издаде нито звук. Божичко, тия типове наистина бяха страхотни!
Без да изпуска меча, той опита да се изкатери върху гредата. Но тя вече бе заела първоначалната си позиция от другата страна. Погледите им се срещнаха.
Гай разбра какво ще последва.
— В пъклото да гориш! — изхриптя той.
— Първо ти — отвърна Кейт.
Тя изтръгна кинжала от дървото. Гай безмълвно полетя надолу, тялото му се смаляваше. На половината път се блъсна в стърчащ железен прът, от който висеше знаме. За миг тялото му увисна там; после желязото се строши и той рухна сред приборите по масата. Гостите отскочиха настрани. Гай остана да лежи между натрошени чинии. Не мърдаше. Оливър сочеше Кейт и крещеше:
— Убийте го! Убийте го!
Всички други подхванаха този вик. Войниците се втурнаха за лъкове.
Оливър не изчака. Обзет от ярост, той изтича навън заедно с неколцина войници.
Кейт чу как жени, деца, старци крещят:
— Убийте го!
Втурна се с всичка сила по гредата към отсрещната стена на голямата зала. Стрелите свистяха наоколо,
