забиваха се в дървото. Но бяха закъснели; Кейт зърна отпред нова малка вратичка, блъсна я с цялата си тежест и се озова в тъмнина.
Помещението бе съвсем тясно. Главата й се блъсна в тавана и тя осъзна, че това е северният край на голямата зала. Там замъкът почти опираше в крепостната стена. Следователно… Тя се изкатери на покрива. Няколко плочи пропаднаха. Кейт пристъпи напред и без затруднение се изкатери върху бойниците.
Видя, че обсадата е в разгара си. Облаци запалителни стрели описваха със свистене изящни дъги и падаха към двора. От стената отвръщаха на огъня. Артилеристи зареждаха оръдията с метални стрели. Дьо Кер крачеше насам-натам и крещеше заповеди. Той не я забеляза.
Кейт извърна глава, притисна ухото си и изрече:
— Крис?
Дьо Кер се завъртя с длан на ухото. Изведнъж започна да оглежда стената и двора.
Значи все пак беше Дьо Кер.
После Дьо Кер видя Кейт. Позна я веднага.
Кейт побягна.
— Кейт! — подвикна Крис. — Тук съм, долу.
По двора се сипеха огнени стрели. Той размаха ръка към стената, но не знаеше дали го е видяла в тъмното.
— Той е… — изрече Кейт, но останалото заглъхна в пращене.
Крис видя как Оливър заедно с четирима войници прекосява двора и влиза в квадратното здание, където трябваше да е арсеналът.
Понечи да ги последва, когато огнена топка падна край нозете му, отскочи, затъркаля се и спря. През пламъците различи човешка глава с отворени очи и оголени зъби. Плътта гореше, мазнината под нея пукаше. Един минаващ войник подритна главата като футболна топка.
Една стрела изсвистя покрай рамото на Крис и остави огнена ивица върху ръкава. Той усети горещ полъх и мирис на катран. Просна се на земята, но огънят не изгасна. Платът тлееше, жегата се засили: Крис коленичи и раздра жакета с кинжала си. Смъкна горящата дреха и я захвърли. По китките му все още горяха капчици катран. Той затърка ръце из дебелия слой прах по двора.
Огънят най-сетне изгасна.
Крис се надигна и каза:
— Андре! Идвам.
Но нямаше отговор. Разтревожен, той скочи на крака тъкмо навреме, за да види как Оливър излиза от арсенала, водейки професора и Марек към една странична врата в стената на замъка. Отзад войниците ги побутваха с мечове. Положението не изглеждаше розово. Крис имаше чувството, че Оливър се кани да ги убие.
— Кейт.
— Да, Крис.
— Виждам ги.
— Къде?
— Влизат през ъгловата врата.
Той тръгна след тях, но се сети, че няма оръжие. Само на два метра от него пламтяща стрела се вряза в гърба на един войник и го повали по очи. Крис се наведе, взе меча на мъртвия, после се изправи и понечи да тръгне.
— Крис.
Мъжки глас в слушалката. Непознат глас. Крис се озърна, но видя само тичащи войници, запалителни стрели и пламтящ двор.
— Крис. — Гласът беше мек. — Насам.
През пламъците видя в другия край на двора тъмен силует. Човекът стоеше като вкаменен и го гледаше. Не обръщаше внимание на сражението наоколо. Само се взираше в Крис. Робърт дьо Кер.
— Крис — изрече отново Дьо Кер. — Знаеш ли какво искам?
Крис не му отговори. Нервно повдигна меча и усети тежестта му. Дьо Кер продължаваше да го гледа. Разсмя се тихичко.
— Ще се бием ли, Крис? После Дьо Кер тръгна към него.
Крис пое дълбоко дъх. Не знаеше дали да се бие, или да бяга. Изведнъж една врата зад голямата зала се отвори с трясък. Някакъв рицар с доспехи, но без шлем, изскочи отвътре и изкрещя:
— За Бога и Протосингела!
Крис разпозна красивия рицар, Раймондо. Десетки войници в зелено и черно прииждаха към двора и влизаха в ръкопашен бой с хората на Оливър.
Дьо Кер продължаваше да го дебне, но сега спря, разколебан от неочаквания обрат. Ненадейно самият Арно сграбчи Крис за гърлото и размаха меча си. После го дръпна още по-близо и изрева:
— Оливър! Къде е Оливър!
Крис посочи вратата.
— Покажи ми!
Крис го поведе нататък и мина през вратата. По спирално стълбище се спуснаха в поредица от подземни зали — просторни, с високи сводести тавани.
Арно бързаше напред запъхтян, зачервен от ярост. Крис подтичваше, за да не изостане. Прекосиха втора зала, празна както първата. Но сега отпред долитаха гласове. Единият бе на професора.
00:36:02
На мониторите в контролната кабина графиките започваха да се изтеглят нагоре. Прехапала устни, Даян Крамър гледаше как пиковете стават все по-остри. Тя потропа с пръсти по таблото. Накрая каза:
— Добре. Хайде поне да напълним резервоарите. Да видим дали ще издържат.
— Чудесно — отвърна с облекчение Гордън.
Той взе радиостанцията и започна да дава нареждания на техниците в транзитната зала.
Стърн гледаше на екрана как работниците влачат тежки маркучи към първия резервоар. Други се изкатериха по стълби да ги наместят.
— Мисля, че този е най-стабилен — каза Гордън. — Поне ще можем…
Стърн скочи на крака.
— Не! Не го правете.
— Какво?
— Недейте да пълните резервоарите. Даян Крамър се вторачи в него.
— Защо? Какво може…
— Не го правете! — изкрещя Стърн. На екрана техниците вече прикрепваха маркучите. — Кажете им да спрат! Никаква вода в резервоара! Нито капка!
Гордън даде заповед по радиото. Техниците се озърнаха изненадано, но спряха работата и оставиха маркучите на пода.
— Дейвид — тихо каза Гордън, — мисля, че ще трябва…
— Не — настоя Стърн. — Няма да пълним резервоарите.
— Защо?
— Защото лепилото няма да хване.
— Лепилото ли?
— Да — каза той. — Знам как да подсилим резервоарите.
— Знаеш ли? — намеси се Даян. — Как?
Гордън се обърна към техниците.
— Колко време остава?
— Трийсет и пет минути.
Гордън се завъртя към Стърн.
— Само трийсет и пет минути, Дейвид. Няма време да сторим каквото и да било.
— Има — рече Стърн. — Има достатъчно време. Ако си скъсаме задниците от бързане.
