Стърн поклати глава.
— От един час ми беше пред очите, а не го виждах.
— Кое?
— Спуканите гуми. Все си мислех какво се опитваме да предотвратим. А отговорът е прост: спукване. Също като при автомобилна гума. Непрекъснато мислех за спукани гуми. Стори ми се странно, защото днес те са рядкост. Почти не се случват при новите автомобили. Защото новите гуми имат самозалепваща се мембрана. — Стърн въздъхна. — Чудех се какво ми е влязло в главата, после осъзнах, че там е цялата работа — и на нас ни трябваше начин да използваме мембрана.
— Тази не е самозалепваща се — каза Даян.
— Не е — съгласи се Гордън, — но ще заздрави стъклото и ще разпредели натоварването.
— Точно така — потвърди Стърн.
Техниците вече бяха наслагали балони във всички резервоари. Сега чакаха лепилото да засъхне. Гордън погледна часовника си.
— Още три минути.
— А после по колко време на резервоар?
— Шест минути. Но можем да пълним по два едновременно.
Даян въздъхна.
— Осемнайсет минути. На косъм.
— Ще успеем — окуражи я Гордън. — Можем да отворим крановете докрай.
— Това няма ли да увеличи натоварването?
— Да. Но ако се наложи, ще го направим.
Даян погледна трептящите графики върху монитора. Пиковете ставаха все по-ясни.
— Защо се променят полевите скокове? — попита тя.
— Не се променят — отговори Гордън, без да поглежда.
— Променят се — настоя Даян. — Пиковете се смаляват.
— Какво?
Гордън пристъпи до нея. Навъси се. Пиковете бяха четири, после три, после два. За момент пак станаха четири.
— Не забравяй, че всъщност виждаш изражение на вероятностите — каза той. — Амплитудите на полето отразяват вероятността за дадено събитие.
— Кажи го по човешки.
Гордън не откъсваше очи от екрана.
— Нещо трябва да се е объркало. Каквото и да е, то променя шанса им да се завърнат.
00:15:02
Крис се обливаше в пот. Той изпъхтя, преобърна по гръб неподвижното тяло и продължи да претърсва. Вече няколко минути трескаво ровеше из кафяво-сивите униформи на двамата мъртви войници с надеждата да намери ключа. Туниките бяха дълги, отдолу имаше ризи — с две думи, много плат. Не че беше лесно ключът да се скрие; за такъв катинар трябваше железен ключ, дълъг поне петнайсет сантиметра.
Но не го намери. Нито у първия войник, нито у втория. Той изруга и се изправи.
В другия край на подземието Арно все още се биеше с Оливър; мечовете звънтяха непрестанно, отмерено. Марек обикаляше с факла покрай стените и претърсваше най-тъмните кътчета. Но и той нямаше успех.
Крис имаше чувството, че в главата му тиктака часовник. Озърна се. Къде можеше да се укрие ключът? И веднага осъзна, че може да е навсякъде — закачен на стената или пъхнат под някоя стойка за факли. Той пристъпи до лебедката и огледа около механизма. Там го откри — голям железен ключ, паднал край основата на лебедката.
— Ето го!
Марек вдигна глава и погледна брояча, докато Крис тичаше да отключи клетката. Ключът влезе в катинара, но не искаше да се завърти. Отначало Крис помисли, че нещо заяжда, но след трийсет секунди мъчителни усилия бе принуден да признае, че това не е необходимият ключ. Гневен и безпомощен, той го захвърли на пода. Обърна се към професора.
— Съжалявам. Наистина съжалявам.
Както винаги професорът остана невъзмутим.
— Мислех си, Крис — каза той. — Спомнях си какво точно стана.
— Аха…
— И смятам, че е у Оливър. Той ме заключи лично. Мисля, че е задържал ключа.
— Оливър?
Отсреща Оливър продължаваше да се бие, но вече личеше, че губи. Арно беше по-добър майстор на меча, а Оливър — пиян и изморен. Мрачно усмихнат, Арно отблъскваше Оливър с отмерени удари към ръба на кладенеца. Там Оливър се подпря на ниската ограда, задъхан, потен и прекалено изтощен, за да продължи.
Арно бавно вдигна острието към гърлото на Оливър.
— Милост — изпъшка Оливър. — Моля за милост.
Но явно не я очакваше. Арно натисна малко по-силно. Оливър се закашля.
— Милорд Арно — пристъпи напред Марек. — Трябва ни ключът за клетката.
— А? Ключ? За клетката?
Задъханият Оливър се усмихна.
— Аз знам къде е.
Арно размърда меча.
— Казвай.
Оливър поклати глава.
— Никога.
— Ще ни кажеш — изрече Арно. — Ще ти пощадя живота.
При тия думи Оливър трепна.
— Воистина ли?
— Аз не съм коварен и двуличен англичанин — каза Арно. Дай ни ключа и се кълна като истински френски благородник, че няма да те убия.
Няколко секунди Оливър само пъшкаше и се взираше в Арно. Накрая се надигна и каза:
— Много добре.
Той захвърли меча, бръкна под дрехата си и извади тежък железен ключ. Марек го грабна. Оливър пак се завъртя към Арно.
— И тъй, аз изпълних своето. Държиш ли на думата си?
— Несъмнено. Няма да те убия… — Арно пристъпи напред, бързо приклекна и сграбчи Оливър през коленете. — Ще те изкъпя.
И той преметна Оливър в кладенеца. Далече долу отекна плясък; плюейки вода, Оливър изплува на повърхността. Изруга и посегна да потърси опора в каменната стена. Но камъните бяха облепени с черна слуз. Пръстите на Оливър се хлъзнаха. Нямаше как да намери опора. Той отчаяно запляска с длани. Погледна нагоре към Арно и изруга.
— Добре ли плуваш? — попита Арно.
— Много добре, френска свиньо.
— Чудесно — каза Арно. — Тогава ще ти трябва повече време за банята.
И той обърна гръб на кладенеца. Кимна на Крис и Марек.
— Задължен съм ви. Дано Господ бъде благосклонен към вас, додето сте живи.
После Арно изтича навън, за да се включи в битката. Чуха как стъпките му заглъхват.
Марек отключи катинара и клетката се отвори със скърцане. Професорът излезе.
— Колко остава?
— Единайсет минути — каза Марек.
