Побягнаха към изхода. Марек куцаше, но не изоставаше. Зад тях се чуваше как Оливър пляска из кладенеца.
— Арно! — кънтеше звукът му под мрачните сводове. — Арно!
00:09:04
Големите екрани в дъното на контролната кабина показваха как техниците пълнят щитовете с вода. Засега всичко вървеше добре. Но никой в кабината не гледаше щитовете. Всички се взираха мълчаливо в монитора на таблото, където трептяха компютърните графики на магнитното поле. От десет минути насам пиковете ставаха все по-малки и вече почти изчезваха; мяркаха се само като петънца върху вълнистата повърхност.
Продължаваха да гледат.
За момент петънцата сякаш се надигнаха, разшириха.
— Става ли нещо? — попита с надежда Даян Крамър.
Гордън поклати глава.
— Не ми се вярва. Случайни колебания.
— Стори ми се, че растат — каза Даян.
Но Стърн виждаше, че не е така. Гордън бе прав — обикновени колебания. Петънцата на екрана оставаха прекъслечни, нестабилни.
— Каквото и да им пречи — каза Гордън, — все още не са го преодолели.
00:05:30
През буйните пламъци в централния двор на замъка Кейт видя професора и останалите да излизат от една странична врата. Тя изтича насреща. Всички изглеждаха невредими. Вървяха бързо. Професорът й кимна.
— У теб ли е плочката? — обърна се Кейт към Крис.
— Да. У мен.
Той я извади от джоба си и докосна с нокът бутона.
— Няма достатъчно място — каза бързо Кейт.
— Има — възрази Крис.
— Не. Забрави ли, че трябват два метра във всяка посока? Пламъците ги обкръжаваха.
— Няма да намерите толкова място на този двор — каза Марек.
— Така е — кимна професорът. — Трябва да минем в съседния двор.
Кейт погледна напред. До портата към външния двор имаше четирийсет метра. Решетката беше вдигната. Не личеше някой да охранява; всички войници бяха отишли да се сражават с нашествениците.
— Колко остава?
— Пет минути.
— Добре — каза професорът. — Да побързаме.
Побягнаха през горящия двор, заобикаляйки пламъци и вкопчени един в друг войници. Професорът и Кейт тичаха начело. Марек ги следваше, хапейки устни от болка в крака. А Крис, разтревожен за него, вървеше последен.
Кейт стигна до първата порта. Нямаше никаква стража. Изтичаха под шиповете на вдигнатата решетка. Навлязоха в средния двор.
— О, не! — възкликна Кейт.
Всички войници на Оливър бяха настанени в средния двор. Сега стотици рицари и пажове тичаха насам-натам, викаха към войниците по стената, носеха оръжия и боеприпаси.
— Тук няма място — каза професорът. — Ще трябва да излезем през следващата порта. Извън замъка.
— Навън ли? — изненада се Кейт. — Та ние дори двора не можем да прекосим.
Марек ги догони накуцвайки. Огледа двора и каза:
— Галерията.
— Да — кимна професорът. После посочи нагоре. — Галерията.
Така наричаха закритата дървена площадка покрай външния ръб на стената, от която войниците можеха да обстрелват атакуващата войска. Сега галерията им даваше шанс да стигнат до портата в другия край на двора.
— Къде е Крис? — попита Марек.
Всички се озърнаха.
Крис бе изчезнал.
Крис подтичваше след Марек, чудеше се дали ще може да го носи и тъкмо бе стигнал до извода, че няма може, когато някой го дръпна настрани и жестоко го блъсна в стената. Чу зад себе си глас да изрича на безупречен английски:
— Не ти, драги. Ти ще стоиш тук.
Усети върху гърба си острието на меч.
Завъртя се и видя Робърт дьо Кер. Дьо Кер още веднъж го блъсна жестоко в стената. Крис с тревога разбра, че са до арсенала. Сред толкова пламъци едва ли бе здравословно да стоят точно тук.
Но Дьо Кер изобщо не се тревожеше. Напротив — усмихваше се.
— Всъщност — добави той, — и другите копелета нямат къде да ходят.
— Защо? — попита Крис, без да откъсва очи от меча.
— Защото маркерът е у теб, приятел.
— Не е.
— Забрави ли, че чувам какво си говорите? — Дьо Кер протегна ръка. — Хайде, дай ми го.
Той отново сграбчи Крис и го блъсна през вратата. Крис залитна назад. Сега в арсенала нямаше жива душа, всички войници бяха избягали. Наоколо се извисяваха купчини платнени торбички. Каменните паници още стояха на пода.
— Вашият скапан професор — каза Дьо Кер, като видя паниците. — За много умен се мисли. Дай маркера.
Крис бръкна под жакета си и напипа кесията. Дьо Кер нетърпеливо щракна с пръсти.
— Хайде, хайде, по-бързо.
— Една секунда — помоли Крис.
— Всичките сте един и същи — каза Дьо Кер. — Като Донигър. Знаеш ли какво рече Донигър? Не се тревожи, Роб, разработваме нова технология, която ще те оправи. Вечно новата технология оправя нещата. Но никаква технология не разработи. И през ум не му минаваше. Просто излъга както винаги. Проклетото ми лице. — Той докосна дългия белег. — Боли непрекъснато. Нещо е станало с костите. Ужасно боли. И вътрешностите ми са се скапали. Боли. — Дьо Кер рязко протегна длан. — Хайде. Протакаш ли още малко, ще те убия на място.
Крис стисна флакончето. На какво разстояние действаше газът? Едва ли по-отдалече, отколкото мечът. Но нямаше избор.
Крис дълбоко си пое дъх и пръсна напред облак газ. Дьо Кер се закашля, no-скоро раздразнен, отколкото изненадан. Пристъпи напред и изръмжа:
— Задник. За умна идея ли го смяташ? Хитро, а? Хитро момче.
Той побутна Крис с върха на меча. Крис отстъпи назад.
— Заради това ще те изкормя, да видиш как ти изтичат червата.
Мечът се стрелна нагоре. Крис отскочи и си помисли: все пак има някакъв ефект. Пръсна ново облаче, по-близо до лицето на Дьо Кер, сетне приклекна. Мечът прелетя над него, удари пода и катурна една от паниците.
Дьо Кер залиташе, но се държеше на крака. Крис го напръска пак, ала той устоя като по чудо. Замахна,
