острието изсъска.
Крис отскочи, но мечът сряза ръката му над десния лакът. От раната бликна кръв. Флаконът се търкулна на пода.
Дьо Кер се ухили.
— Тук номера не минават. Това е истината. Мечът. Гледай как става, приятел.
Приготви се да замахне отново. Още залиташе, но силите му се възвръщаха. Крис приведе глава, острието профуча над него и посече купчината торбички. Из въздуха литна облак сиви прашинки. Крис пак отстъпи и усети с крака си една от каменните паници. Понечи да я избута настрани, после усети колко е тежка. Не беше пълна с барут, а с някаква гъста каша. Излъчваше остър мирис. Крис го позна веднага — мирис на вар.
Това означаваше, че паницата до крака му е пълна с автоматичен огън.
Крис бързо се наведе и вдигна паницата.
Дьо Кер спря.
И той знаеше какво е това.
Крис използва краткото колебание и плисна паницата към лицето на Дьо Кер. Кашата го улучи в гърдите, разплиска се по лицето, тялото и ръцете му.
Дьо Кер изръмжа.
Крис се нуждаеше от вода. Къде да намери вода? Отчаяно се озърна, но вече знаеше отговора — в тази сграда нямаше вода. Вече бе отстъпил в ъгъла.
Дьо Кер се усмихна.
— Няма вода, а? Сега ти е спукана работата, умнико!
Той вдигна меча хоризонтално и прекрачи напред. Крис усети камъка зад гърба си и разбра, че това е краят. Но поне другите можеха да се измъкнат.
Гледаше как Дьо Кер се приближава бавно, самоуверено. Усещаше мириса на дъха му; беше толкова близо, че можеше да го заплюе.
Да го заплюе.
В мига, когато му мина тази мисъл, Крис заплю Дьо Кер не в лицето, а по гърдите. Дьо Кер изсумтя презрително — хлапето не умееше дори да плюе. Там, където бяха паднали капки слюнка, кашата зацвърча, задимя.
Дьо Кер с ужас погледна надолу.
Крис го заплю още веднъж. И още веднъж.
Съскането се засили. Припламнаха искри. След миг Дьо Кер щеше да лумне цял. Той трескаво се опита да избърше кашата с пръсти, но само я размаза; сега тя тлееше и пращеше по влажната кожа на дланите му.
— Гледай как става, приятел — каза Крис.
Втурна се към вратата. Чу зад себе си как Дьо Кер пламна с мощно бучене. Озърна се и видя рицаря, обгърнат в огън от кръста нагоре. Дьо Кер го гледаше втренчено през пламъците.
Крис побягна. Отчаяно, с всичка сила. Колкото се може по-далече от арсенала.
Край средната порта тримата го видяха да тича към тях. Размахваше ръце. Не разбраха защо. Стояха до портата и чакаха да ги догони.
— Бягайте, бягайте! — изкрещя Крис и им махна с ръка да се скрият зад ъгъла.
Марек погледна назад и видя как първите пламъци излитат от прозорците на арсенала.
— Бързо! — заповяда той и блъсна другите двама към следващия двор.
Крис тичешком прекоси портата. Марек сграбчи ръката му и го дръпна зад ъгъла точно когато арсеналът избухна. Огромна огнена топка излетя над стените; целият двор се окъпа в ослепителна светлина. Ударната вълна повали войници, коне и шатри. Сред черната пелена от пушек се възцари хаос.
— Забравете галерията — каза професорът. — Напред!
И те побягнаха направо през двора. Пред себе си виждаха последната порта.
00:02:22
В контролната кабина избухнаха възторжени викове. Даян подскачаше. Гордън с всичка сила бъхтеше Стърн по гърба. Мониторът отново показваше полеви скокове. Силни и отчетливи.
— Прибират се! — викна Даян.
Стърн погледна екрана, който показваше резервоарите в залата. Техниците вече бяха запълнили няколко щита и стъклото издържаше натоварването. Все още пълнеха останалите, но водата наближаваше горния край.
— Колко остава? — попита той.
— Две минути и двайсет секунди.
— А за напълването?
— Две и десет.
Стърн прехапа устни.
— Ще успеем ли?
— Че как иначе? — отсече Гордън.
Стърн пак погледна колебанията на полето. Те ставаха все по-силни и ясни, пиковете се обагряха в ярки цветове. Нестабилният връх придобиваше плътност, надигаше се над плоскостта.
— Колко души си идват? — попита той.
Но вече знаеше отговора, защото върхът почваше да се дели на три хребета.
— Трима — каза техникът. — Изглежда, че ще се върнат трима.
00:01:44
Нямаше как да минат през последната порта — тежката желязна решетка бе спусната, а мостът вдигнат. Петимата пазачи лежаха наоколо мъртви или в безсъзнание и Марек повдигна решетката, колкото да се проврат отдолу. Но подвижният мост си оставаше прилепен до стената.
— Как ще го отворим? — попита Крис.
Марек погледна веригите, водещи към надстройката.
— Там, горе — посочи той. На втория етаж имаше механизъм за вдигането и свалянето на моста. — Вие стойте тук. Аз ще се справя.
— И после ела веднага — каза Кейт.
— Не бой се. Ще дойда.
Марек изкуца нагоре по спиралното стълбище и стигна до каменна стаичка, запълнена почти изцяло от грамадна желязна лебедка. Разтреперан от страх старец стискаше железен лост, пъхнат между брънките на веригата. Марек блъсна стареца настрани и издърпа лоста. Веригата затрака. Мостът започна да слиза. Марек го гледаше. После погледна брояча и с изненада видя, че показва 00:01:19.
— Андре! — раздаде се в слушалката гласът на Крис. — Идвай!
— Тръгвам.
Марек се завъртя. В този момент чу тропот и разбра, че на покрива на надстройката е имало войници, които идват да разберат кой сваля моста. Ако напуснеше стаичката сега, те незабавно щяха да спрат механизма.
Марек знаеше какво означава това. Трябваше да остане.
Долу Крис гледаше как мостът се спуска сред тракане на вериги. През отвора зърна черно небе и звезди.
— Идвай, Андре! — възкликна той.
— Тук има войници.
— И какво от това?
— Трябва да пазя веригата.
