— Да. Монтирахме щитовете и трима от групата се завърнаха.
— Кога?
— Преди около петнайсет минути.
— И?
— Много са преживели. Единият е ранен доста зле и трябва да го откараме в болница. Другите двама са добре.
— Е? Какъв е проблемът?
Минаха през една врата.
— Те искат да знаят защо не сме им обяснили плановете на Ай Ти Си — каза Гордън.
— Защото не е тяхна работа — тросна се Донигър.
— Те рискуваха живота си…
— Сами го поискаха.
— Но те…
— О, майната им — ядоса се Донигър. — Каква е тая внезапна загриженост? На кого му пука? Та те са някакви си историци така или иначе, всички ще останат без работа, освен, ако аз ги наема.
Гордън не отговори. Гледаше нещо през рамото му. Донигър бавно се завъртя.
Джонстън стоеше зад него; и момичето, което сега бе със съвсем къса прическа; и единият от мъжете. Бяха мръсни, дрипави и опръскани с кръв. Екранът до тях показваше аудиторията. Сцената беше пуста, гостите напускаха залата. Но тия трима навярно бяха чули речта или поне част от нея.
— Е — усмихна се изведнъж Донигър, — много се радвам, че успяхте.
— Ние също — отвърна Джонстън. Но не се усмихна. Всички мълчаха. Само го гледаха.
— О, майната ви! — Донигър се обърна към Гордън. — Защо ме доведе тук? Защото историците се тревожат? Това е бъдещето, независимо дали им харесва, или не. Нямам време за тъпотии. Трябва да управлявам цяла компания.
Но Гордън държеше в ръката си малко газово флаконче.
— Обсъдихме положението, Боб — каза той. — Смятаме, че занапред някой по-сдържан човек трябва да управлява компанията.
Раздаде се съскане. Донигър усети остър мирис, напомнящ миризмата на етер.
Събуди се от мощно бръмчене и остър писък като скърцане на раздран метал. Беше в машината. Видя как всички го гледат иззад щитовете. Знаеше, че не бива да слиза, след като процесът е започнал.
— Няма да стане — изрече високо той. Заслепи го виолетова светлина. Блясъците се редуваха един след друг. Видя как стените на залата стремително се извисяват около него… после пропадна към кипналата нагоре пяна… сетне в ушите му отекна последният писък и той затвори очи в очакване на сблъсъка.
Мрак.
Чу птичи песни и отвори очи. Най-напред погледна небето. Ясна синева. Значи не беше Везувий. Стоеше сред девствена гора с огромни дървета. Значи не беше Токио. Птиците чуруликаха весело, слънцето приличаше. Значи не беше Тунгуска. По дяволите, къде се намираше?
Машината стоеше леко наклонена; гората се спускаше полегато наляво. Той зърна светлина между дървесните стволове. Слезе от машината и тръгна надолу. Някъде в далечината кънтяха бавните удари на самотен барабан.
Стигна до пролука между дърветата и видя под себе си укрепен град. Отчасти го закриваше пушекът на многобройни огньове, но Донигър веднага разпозна мястото. О, по дяволите, помисли си той, та това е Кастелгард. И какво толкова, като го пращаха тук?
Естествено, Гордън стоеше зад всичко. С неговите тъпи приказки, че учените били разочаровани. Да, Гордън. Кучият син управляваше технологията, а сега си въобразяваше, че може да ръководи цялата компания. Гордън го бе пратил в миналото, смятайки, че не може да се завърне.
Но Донигър можеше и щеше да го направи. Не се боеше, защото винаги носеше маркер. Криеше го в тока на обувката си. Той свали обувката и погледна. Да, бялата плочка беше там. Но изглеждаше заклещена в процепа. Не падна, когато Донигър разтръска обувката. Той опита да я извади с клечка, ала клечката се огъна.
После опита да изкърти тока, но нямаше как да стисне здраво. Токът упорито стоеше на място. Трябваше му метален инструмент. Сигурен беше, че ще намери нещо в градчето.
Той отново надяна обувката, свали сакото и вратовръзката, после тръгна надолу. Сега забелязваше в градчето нещо особено. Намираше се над източната крепостна порта, но тя бе широко отворена. А по стените нямаше войници. Странно. Независимо от годината явно бе попаднал в мирен период — имаше и такива моменти между английските нашествия. И все пак портата би трябвало да е охранявана по всяко време. Погледна към нивите и не видя никого. Изглеждаха занемарени, обрасли с буйни плевели.
Какво става, по дяволите? — запита се той. Мина през портата и навлезе в града. Видя, че портата е без охрана, защото часовият лежеше мъртъв. Донигър се приведе да го огледа. Край очите на човека се стичаха струйки яркочервена кръв. Сигурно са го ударили по главата, помисли си той. Обърна се към града. Сега видя, че пушекът идва от гърнета, наслагани навсякъде — на земята, по стени и стълбове. Градът изглеждаше опустял, безлюден в ясния слънчев ден. Тръгна към пазара, но и там нямаше жива душа. Чу песента на монаси; тя наближаваше. Чу и барабана. Побиха го тръпки.
Десетина монаси в черно излязоха иззад ъгъла. Вървяха в колона и пееха. Половината бяха голи до кръста и сами размахваха над гърбовете си кожени бичове с железни парченца на края. От разкъсаната плът течеше кръв. Самобичуване.
Точно така, самобичуване. Донигър глухо изстена и се отдръпна от монасите, които продължаваха покрай него, без да му обръщат внимание. Отстъпваше все по-назад и по-назад, докато гърбът му опря в нещо дървено.
Обърна се и видя разпрегната каруца. Вътре имаше камара платнени вързопи. После видя от един вързоп да стърчи детски крак. От друг — женска ръка. Наоколо оглушително бръмчаха мухи. Облак мухи над труповете.
Донигър се разтрепера.
По ръката имаше странни черни подутини.
Черната смърт.
Сега знаеше коя е годината — 1348. Годината, когато чумата за пръв път избухнала в Кастелгард и покосила една трета от населението. Знаеше и как се е разпространявала — от ухапване на бълхи, чрез докосване и по въздуха. Самото дишане можело да убие човека. Знаеше, че е ставало бързо — хората просто падали по улицата. Здрав си. После започва кашлица, главоболие. И след един час умираш.
Беше минал съвсем близо до войника край портата. Беше се навел над лицето му.
Съвсем близо.
Донигър се свлече до някаква стена, усещайки как го обзема вцепенението на ужаса.
И както седеше, започна да кашля.
ЕПИЛОГ
Дъждът се лееше над сивия английски пейзаж. Чистачките потракваха напред-назад по стъклото. Едуард Джонстън се приведе над волана и присви очи, опитвайки да различи нещо през дъждовните струи. Навън се простираха ниски, тъмнозелени хълмове, прорязани от дълги живи плетове. Дъждът замъгляваше всичко. Бяха отминали последната ферма преди няколко километра.
— Елси, сигурна ли си, че това е пътят? — попита Джонстън.
— Категорично. — Елси Кастнър плъзна пръст по картата в скута си. — Шест километра след Читъм Крос завиваме към Бишопс Вейл и след километър и половина трябва да го видим отдясно.
Тя посочи полегат хълм, покрит с редки дъбове.
— Нищо не виждам — обади се Крис от задната седалка.
— Работи ли климатикът? — попита Кейт. — Горещо ми е. Беше бременна в седмия месец и вечно се оплакваше от горещина.
— Да, работи — каза Джонстън.
