— Как така? — трепна Крис.
Марек не отговори. Крис чу пъхтене и болезнен вик. Марек се сражаваше горе. Отново погледна слизащия мост. Озърна се към професора. Но лицето на Джонстън беше безизразно.
Застанал до стълбището за покрива, Марек вдигна меча. Уби първия войник на влизане. Уби и втория. Изритваше настрани труповете още докато падаха, за да не пречат. Останалите войници спряха объркани и той ги чу да си шушукат тревожно.
Веригата продължаваше да трака. Мостът се спускаше.
— Андре! Идвай!
Андре погледна брояча. Той показваше 00:01:04. Само една минута. През прозореца видя, че другите не са изчакали мостът да слезе докрай; те изтичаха по наклона и скочиха в ливадата пред замъка. Сега едва ги различаваше в тъмното.
— Андре! — Пак беше Крис. — Андре!
Още един войник се зададе по стъпалата. Марек замахна с меча и острието издрънча по лебедката сред облак искри. Войникът изкрещя и отскочи назад, разблъсквайки останалите.
— Андре, тичай! — обади се Крис. — Имаш време.
Марек знаеше, че е така. Можеше да успее. Ако тръгнеше сега, войниците нямаше да успеят да вдигнат моста, преди да пробяга по него и да скочи при другите. Знаеше, че те го чакат отвън. Неговите приятели. Чакат го да се върне.
Докато се обръщаше към стълбището, погледът му падна върху стареца, който още се свиваше в ъгъла. Запита се какво ли е да прекараш целия си живот в този свят. Да живееш и да обичаш във вечно напрежение сред епидемии, глад, смърт и жестокости. Да бъдеш жив в този свят.
— Андре! Андре, идваш ли?
— Няма време — каза Марек.
— Андре!
Той погледна към равнината и видя поредица от блясъци. Бяха повикали машините. Готвеха се да тръгват.
Машините бяха тук. Всички стояха върху платформите си. От основите им по тъмната трева се стелеше студена пара.
— Андре, идвай — каза Кейт.
Кратко мълчание. После Марек отвърна:
— Няма да дойда. Оставам тук.
— Андре, ти си се побъркал.
— Напротив.
— Сериозно ли говориш?
Кейт се озърна към професора. Той бавно кимна.
— Желаеше го през целия си живот.
Крис пъхна керамичния маркер в процепа до краката си.
Марек гледаше през прозореца на надстройката.
— Хей, Андре — обади се Крис.
— Довиждане, Крис.
— Да се пазиш.
— Андре! — това беше Кейт. — Просто не знам какво да кажа.
— Сбогом, Кейт.
После чу гласа на професора:
— Сбогом, Андре.
— Сбогом — каза Марек.
В слушалката прозвуча запис:
— Стойте неподвижно… отворете очи… поемете дълбоко дъх… задръжте… Сега!
Видя в равнината ярък синкав проблясък. После още един и още един, все по-слаби и по-слаби, докато напълно изчезнаха.
Донигър крачеше напред-назад по затъмнената сцена. Тримата директори на компании седяха безмълвно в сепаретата и го гледаха.
— Рано или късно — каза той — прикритата измама на забавлението — постоянното, непрекъснато забавление — ще тласне хората към търсене на автентичност. Автентичност ще бъде девизът на двайсет и първи век. А кое е автентично? Всичко, което не е под контрола на корпорациите. Всичко, което не е измислено и сътворено, за да носи печалба. Всичко, което съществува само за себе си и има своя собствена форма. А кое е най-автентично? Миналото. Миналото е свят, съществувал преди Дисни, Мърдок, „Бритиш Телеком“, „Нисан“, „Сони“, Ай Би Ем и всички останали сили, сътворяващи днешния ден. Имало го е преди тях. Миналото се е възвисило и рухнало без тяхна намеса и обработка. Миналото е истинско. Автентично. И това ще го направи невероятно примамливо. Защото миналото е единствената алтернатива на корпоративното настояще. Какво ще направят хората? Те вече го правят. Днес в пътуванията най-бързо се разраства секторът на образователния туризъм. Това са хора, които желаят да посетят не други места, а друго време. Хора, които искат да се потопят в обстановката на средновековните градове-крепости и огромните будистки храмове, на древните индиански селища и египетските некрополиси. Хора, които искат да прекрачат в света на миналото. В изчезналия свят. И те не желаят той да е фалшификат. Не го искат разхубавен и чистичък. Искат да е автентичен. Кой ще им гарантира тази автентичност? Кой ще стане символ на миналото? Ай Ти Си. След малко ще ви покажа нашите проекти за туристически центрове по цял свят. Ще наблегна върху този във Франция, но има и много други. При всички случаи ще преотстъпим самия обект на местното правителство. Но притежаваме околната територия, което означава, че ще притежаваме хотелите, ресторантите и магазините, цялата туристическа инфраструктура. Да не говорим за книгите, филмите, пътеводителите, екскурзоводите, костюмите, играчките и тъй нататък. За влизане в обекта туристите ще плащат по десетина долара. Но ще похарчат петстотин за разноски извън него. И това ще е под наш контрол. Донигър се усмихна. — Естествено, за да сме сигурни, че всичко се върши умело и с вкус.
На екрана зад него се появи диаграма.
— Според нас всеки обект ще носи над два милиарда долара на година заедно със сувенирите и продажбите. Преценяваме, че през второто десетилетие на новия век общата годишна печалба на компанията ще надхвърли сто милиарда. Ето ви причина да се присъедините към нас. Другата причина обаче е по-важна. Под маската на туризма ние всъщност изграждаме един нов интелектуален монопол. Такива монополи съществуват например в компютърната област. Но не и в историята. А историята е най-могъщият интелектуален лост на обществото. Нека бъдем наясно. Историята не е безпристрастен запис на мъртви събития. Нито пък детска площадка, където кабинетни учени да си играят на скучни спорове. Целта на историята е да обясни настоящето — да ни каже защо околният свят е точно такъв. Историята ни казва кое е важно в нашия свят и как се е появило. Тя ни казва защо да ценим едно или друго. И ни казва кое да захвърлим или пренебрегнем. Това е истинска власт — дълбоко вкоренена власт. Властта да оформим цяло едно общество. Бъдещето принадлежи на миналото — на онзи, който контролира миналото. До днес подобен контрол бе невъзможен. Сега е реалност. Ние от Ай Ти Си искаме да помогнем на своите клиенти да дооформят света, в които живеем, работим и консумираме заедно. И вярвам, че за това ще получим вашата пълна и всеотдайна подкрепа.
Нямаше аплодисменти, само мълчание и слисани погледи. Така ставаше винаги. Трябваше им време, за да осъзнаят какво са чули.
— Благодаря за вниманието — каза Донигър и с широка крачка напусна сцената.
— Дано да е важно — обади се Донигър. — Мразя да прекъсвам делови срещи.
— Много е важно — уточни Гордън.
Двамата вървяха по коридора към транзитната зала.
— Върнаха ли се?
