Тя посочи към ниска, неравна стена, пресичаща разкопките по направление север — юг.
— Е, навярно бихме могли… — каза професорът.
— След това можете да продължите стената на юг, където навлиза в онази гора. Можете да разчистите дърветата и да възстановите кулата.
Стърн и Крис се спогледаха.
— Какви ги говори тя? — попита Стърн. — Каква кула?
— Още никой не е проучвал гората — каза Крис. — Смятахме да я разчистим в края на лятото, а през есента да се заемем с проучването.
Двамата чуха по радиото гласа на професора:
— Предложението ви е много интересно, мис Крамър. Нека да го обсъдя с останалите и на обяд да се срещнем пак.
И сетне Крис видя как долу в полето професорът се завъртя, погледна право към тях и енергично посочи гората с пръст.
След като напуснаха открития район на разкопките, двамата се изкачиха по един зелен насип и навлязоха в гората. Дърветата бяха тънки, но растяха плътно едно до друго и под техния зелен свод царуваше хладен сумрак. Крис Хюз следваше древната крепостна стена, която ставаше все по-ниска — отначало му стигаше до кръста, след това се превърна в ивица от едва стърчащи камъни и накрая напълно изчезна под тревата и храстите.
Оттук нататък трябваше да се навежда и да разгръща папратите, за да открие накъде отива стената.
Гората наоколо се сгъстяваше. Крис изпитваше чувството на дълбок покой. Спомни си, че когато за пръв път видя Кастелгард, почти цялата местност беше обрасла с подобна гора. Малкото оцелели стени бяха покрити с мъх и лишеи и сякаш се надигаха от земята като живи същества. Тогава от руините лъхаше някаква тайнственост. Но тя изчезна веднага, щом разчистиха терена и започнаха разкопките.
Стърн се влачеше подир него. Той рядко напускаше лабораторията и сегашното издирване явно му се харесваше.
— Защо дърветата са толкова ниски? — попита той.
— Защото гората е млада — обясни Крис. — Почти всички гори в Перигорд са на по-малко от век. Някога земите са били разчистени за лозя.
— И после?
Крис сви рамене.
— Болест. Към края на деветнайсети век филоксерата унищожила всички лозя. И горите се върнали. — Той помълча и добави: — Френското винарство едва не загинало. Спасил ги вносът на устойчиви сортове грозде от Калифорния. Нещо, което предпочитат да не си спомнят.
Говорейки, той продължаваше да оглежда земята и тук-там откриваше по някой камък, колкото да не загуби следата на древната стена.
Но изведнъж стената изчезна. Беше я изгубил напълно. Сега трябваше да се върне и да потърси отново.
— По дяволите!
— Какво има? — попита Стърн.
— Не мога да открия стената. — Крис посочи напред. — Отиваше право натам, а сега я няма никаква.
Стояха сред гъсталак от папрат, примесена с някакви дълги, бодливи стъбла, които драскаха голите му прасци. Стърн беше с джинси, затова продължи напред, говорейки през рамо:
— Не знам, Крис, трябва да е някъде тук…
Крис знаеше, че трябва да се върне. Тъкмо се обръщаше да тръгне назад, когато чу вика на Стърн. Озърна се.
Стърн беше изчезнал. Безследно. Крис стоеше сам сред гората.
— Дейвид!
Глух стон.
— Ох… по дяволите…
— Какво стана?
— Ударих си коляното. Мамка му, адски боли.
Крис не го виждаше никъде.
— Къде си?
— В някаква яма — каза Стърн. — Паднах. Внимавай, ако идваш насам. Всъщност… — Той изпъшка, след това изруга. — Недей да идваш. Мога да стана. Добре съм. Всъщност… хей!
— Какво?
— Чакай малко.
— Какво има?
— Просто почакай малко, разбра ли?
Крис видя как храстите се размърдаха и папратите се люшнаха насам-натам, докато Стърн минаваше по-наляво. После гласът му долетя от зеленината, но звучеше някак странно.
— Хей, Крис.
— Какво има?
— Това тук е част от стена. Извита.
— Какво казваш?
— Мисля, че се намирам в дъното на останки от някогашна кръгла кула, Крис.
— Без майтап? — отвърна Крис. И си помисли: откъде знаеше Крамър за това!
— Проверете в компютъра — нареди професорът. — Вижте дали нямаме някакви данни от хеликоптерното сканиране — инфрачервено или радарно, — на които да си личи кула. Може би вече е регистрирана и ние просто не сме забелязали.
— Ако я има, най-вероятно ще е в инфачервените снимки, направени късно следобед — каза Стърн. Той седеше на стола с торбичка лед върху коляното.
— Защо късно следобед?
— Защото този варовик задържа топлината. Затова пещерните хора толкова са харесвали тия места. Дори през зимата във варовиковите пещери на Перигор е с десет градуса по-топло, отколкото навън.
— Значи привечер…
— Гората изстива, а стената задържа топлина. И това би проличало на инфрачервените снимки.
— Дори и ако е под земята?
Стърн сви рамене.
Крис седна пред компютъра и започна да трака по клавиатурата. Компютърът изписука тихо. Образът на екрана изведнъж се смени.
— Охо. Имаме поща.
Крис превключи на пощенската кутия. Имаше само едно съобщение, но измина доста време, докато се зареди.
— Какво е това?
— Бас държа, че е онзи Уонека — каза Стърн. — Поръчах му да ни изпрати една графика. Сигурно не се е сетил да я компресира.
После изображението се появи на екрана — множество точки, подредени в геометрични фигури. И тримата разпознаха картината едновременно. Без съмнение това беше манастирът „Света майка“. Техният обект.
Само че начертан далеч по-подробно, отколкото го познаваха.
Джонстън се втренчи в екрана и затропа с пръсти по масата. Накрая каза:
— Странно, че Белен и Даян Крамър са решили да дойдат тук в един и същ ден.
Студентите се спогледаха.
