Селската къща, която наемаха за през лятото, беше собственост на баща й Хю Хамптън, известен лондонски адвокат. Софи бе отседнала наблизо с приятели. Един ден тя дойде да вземе нещо от кабинета на баща си. Крис я видя и почти незабавно се блъсна в едно дърво.
И това произшествие сякаш зададе тон в отношенията ни, печално помисли той.
— Поласкана съм, че оказвам такова влияние върху теб, Крис — каза Софи. — Но се тревожа за твоята безопасност. — Тя се изкиска и лекичко го целуна по бузата. — Днес те търсих по телефона.
— Знам, но бях много зает. Имахме криза.
— Криза ли? Какво представляват кризите в археологията?
— О, нали знаеш. Неприятности със спонсорите.
— А, да. Онази тайфа от Ай Ти Си в Ню Мексико. — Последните две думи прозвучаха тъй, сякаш говореше за най-затънтеното място в света. — Знаеш ли, че те искаха да купят фермата на баща ми?
— Така ли?
— Казаха, че вместо да я наемат за сума ти години, било по-добре да я купят. Естествено, баща ми отказа.
— Естествено. — Крис се усмихна. — Искаш ли да вечеряме заедно?
— О, Крис, тази вечер не мога. Но може да пояздим утре. Нали?
— Разбира се.
— Сутринта в десет?
— Добре — каза той. — До утре в десет.
— Нали не ти прекъсвам работата?
— Знаеш, че я прекъсваш.
— Тогава да го отложим за някой друг ден.
— Не, не — бързо възрази той. — Утре в десет.
— Дадено — отвърна тя с ослепителна усмивка.
Всъщност Софи Хамптън изглеждаше едва ли не нереална със своята прекалено съвършена фигура и прекалено чаровна усмивка. Марек съвсем съзнателно се държеше настрани от нея.
Крис обаче бе като омагьосан.
След като тя се отдалечи, Марек отново се впусна в атака. Този път Крис успя да отскочи от въртящия се квинтен. На връщане Марек подхвърли:
— Водят те за носа, приятелю.
— Може би — отвърна Крис.
Откровено казано, изобщо не го интересуваше.
Следващият ден завари Марек да помага на Рик Чанг по разкопаването на катакомбите в манастира. Дълбаеха тук вече от няколко седмици. А работата вървеше бавно, защото непрестанно намираха човешки останки. Щом се натъкнеха на кости, изоставяха лопатите и продължаваха разчистването с шпакли и четки.
Рик Чанг беше антропологът на екипа. Той умееше да работи с човешки останки; с един поглед върху нищожно парченце кост можеше да определи произхода му — от лявата или дясната китка, от мъж или жена, от дете или възрастен, древно или съвременно.
Но човешките останки, които намираха тук, ги озадачаваха. Първо, всички бяха мъжки; по част от костите имаше белези от бойни рани. Няколко черепа бяха пробити от стрели. Именно така загиваха повечето войници през четиринайсети век — от стрели. Но нито един известен документ не споменаваше за сражение в манастира. Или поне те не знаеха за такъв.
Тъкмо бяха открили нещо, което приличаше на парче от ръждясал шлем, когато клетъчният телефон на Марек иззвъня. Обаждаше се професорът.
— Как е? — попита Марек.
— Засега добре.
— Срещна ли се с Донигър?
— Да. Днес следобед.
— И какво?
— Все още не знам.
— Още ли настояват за реконструкция?
— Не съм сигурен. Тук нещата не са такива, каквито очаквах. Професорът говореше някак уклончиво и разтревожено.
— Какво има?
— Не мога да го обсъждам по телефона — каза професорът. Но исках да ти съобщя, че през следващите дванайсет часа няма да се обаждам. А може би и в близките двайсет и четири часа.
— Аха… Добре. Всичко ли е наред?
— Всичко, Андре.
Марек не бе съвсем сигурен.
— Трябва ли ти аспирин?
Това бе една от уговорените кодови фрази, чрез която да попита дали няма нещо нередно, ако човекът отсреща не е в състояние да говори свободно.
— Не, не. Няма такова нещо.
— Струваш ми се малко разсеян.
— По-скоро бих казал изненадан. Но всичко е наред. Поне така си мисля. — Джонстън помълча, после добави: — Ами обектът? Какво става при вас?
— В момента съм с Рик в манастира. Разкопаваме катакомбите в четвърти квадрант. Мисля, че ще проникнем в тях до довечера или най-късно утре.
— Превъзходно. Продължавай в същия дух, Андре. След ден-два пак ще ти се обадя.
И разговорът приключи.
Марек закачи клетъчния телефон на колана си и се навъси. Дявол да го вземе, какво означаваше всичко това?
Над главата му избуча хеликоптерът с провиснали отдолу сензори. Стърн бе задържал машината още един ден, за да проведе сутрешно и вечерно наблюдение; искаше да провери дали приборите засичат обектите, за които бе споменала Даян Крамър.
Марек се питаше как вървят наблюденията, но за да поговори със Стърн, му трябваше радиостанция. Най-близката беше в щаба.
— Здравей, Елси — каза Марек, влизайки в къщата. — Къде е радиостанцията за връзка с Дейвид?
Естествено, Елси Кастнър не отговори. Просто продължи да се взира в документа пред себе си. Елси бе хубава, пълничка жена, способна да се съсредоточава до краен предел. Часове наред седеше в къщата, разшифровайки ръкописи върху пергамент. Работата й налагаше да познава не само шестте основни езика на средновековна Европа, но и отдавна забравени диалекти, жаргонни думи и съкращения. Марек много се радваше на нейното участие в екипа, макар че тя странеше от другите. И понякога ставаше малко особена.
— Елси — повтори той.
Тя рязко вдигна глава.
— Какво? О, извинявай, Андре. Аз просто… искам да кажа, малко така… — Тя посочи ръкописа пред себе си. — Това е сметка, представена от манастира на някакъв германски граф. За нощувка на личната му свита — двайсет и девет човека и трийсет и пет коня. Толкова придружители си е водил на разходка из околностите. Но е написано на смесица от латински и окситански, а почеркът е отвратителен.
Елси взе пергамента и го отнесе до фотографския кът в ъгъла. Върху масата беше монтирана четирикрака стойка с фотоапарат и лампи от всички страни. Тя нагласи пергамента, приглади го, сложи отдолу бар-код и стандартна петсантиметрова линийка, след това щракна апарата.
— Елси, къде е радиостанцията за връзка с Дейвид?
— О, извинявай. На масата в дъното. Има лепенка с надпис ДС.
Марек откри радиостанцията и натисна бутона.
