— Какво му е странното? — попита Крис.
— Белен не помоли за среща с нея. А той вечно търси финансови източници.
Крис сви рамене.
— Изглеждаше много зает.
— Да. Така изглеждаше. — Джонстън се обърна към Стърн. Разпечатай ми този чертеж. Да видим какво ще каже нашата архитектка.
Катрин Ериксън — пепеляворуса, синеока и почерняла от слънцето — висеше на петнайсет метра височина, с лице само на няколко сантиметра от напукания готически свод на църквата в Кастелгард. Легнала по гръб в люлка от преплетени ремъци, тя спокойно водеше записки за конструкцията над себе си.
Катрин беше най-новата студентка в екипа — работеше по проекта едва от няколко месеца. Първоначално бе постъпила в Йейл да следва архитектура, но скоро откри, че не харесва избраната специалност, и се прехвърли в Историческия факултет. А там Джонстън я убеди да се присъедини към него, както бе убедил всички останали: „Защо не зарежеш всичките тия стари книги, за да се заемеш с истинска история? Защо не дойдеш да я докоснеш с ръцете си?“.
И ето че я докосваше — увиснала под разбития църковен свод. Не че имаше нещо против — Кейт бе израснала в Колорадо и обичаше алпинизма. Всяка неделя ходеше да се катери по скалните стени около Дордона. Наоколо рядко имаше хора и това беше чудесно — в Щатите човек трябваше да стои на опашка, за да се добере до най-добрите алпийски обекти.
С острието на пикела тя изкърти няколко тресчици от различни места на опорните греди за спектрографски анализ. После прибра всяка от тях в отделно пластмасово контейнерче върху лентата, която носеше преметната през гърдите си като патрондаш.
Тъкмо надписваше етикетите, когато чу глас:
— Как се слиза оттам? Искам да ти покажа нещо.
Кейт се озърна през рамо и видя под себе си Джонстън.
— Лесно — отвърна тя.
Отпусна въжетата, плъзна плавно надолу и пъргаво се приземи. После отметна кичур руса коса от лицето си. Кейт Ериксън не беше красавица — както често повтаряше майка й, бивша Мис Колорадски университет, — но притежаваше свежест и американска енергичност, която мъжете намираха за привлекателна.
— Мисля, че си готова да се катериш по каквото и да било — каза Джонстън.
Тя разкопча ремъците.
— Няма друг начин да събера данните.
— Щом казваш.
— Сериозно — настоя тя. — Ако искате да узнаете архитектурната история на тази църква, трябва да се кача горе и да взема образци от гредите. Защото този свод е престрояван многократно — или защото конструкцията е лоша, или пък е бил разбиван от обсадни машини.
— По-вероятно второто — каза Джонстън.
— Е, не съм толкова сигурна — каза Кейт. — Структурите на замъка — голямата зала, вътрешните покои — изглеждат солидни, но някои стени не са построени добре. На места изглежда така, сякаш стените са добавяни допълнително за изграждане на тайни коридори. Има ги поне пет-шест. Един дори води към кухнята! Авторът на тия промени трябва да е страдал от параноя. И може би ги е правил набързо. — Тя избърса длани в късите си панталони. — Е, какво имате да ми покажете?
Джонстън й подаде лист хартия. Върху него имаше компютърна разпечатка — множество точки, подредени в правилни геометрични фигури.
— Какво е това? — попита Кейт.
— Ти ми кажи.
— Прилича на манастира „Света майка“.
— Така ли?
— Да, така ми се струва. Само че…
Тя излезе от църквата и погледна към разкопките на манастира в низините, на около километър и половина от замъка. Обектът се виждаше също тъй ясно, както на чертежа в ръката й.
— Ха!
— Какво?
— На тази схема има подробности, които още не сме разкрили — каза тя. — Параклис, пристроен към църквата, втора обител в североизточния квадрант и… това тук ми прилича на градина покрай оградата… Откъде взехте този чертеж?
Ресторантът в Маркейсак бе разположен край ръба на платото и от него се разкриваше изглед към цялата долина на Дордона. Даян Крамър надигна глава и с изненада видя, че професорът се задава към масата й заедно с Марек и Крис. Тя се навъси. Беше очаквала да обядват насаме и седеше на маса за двама.
Марек придърпа два стола от съседната маса и тримата седнаха. Професорът се приведе напред и втренчено погледна Даян.
— Мис Крамър, как разбрахте къде се намира монашеската обител?
— Монашеската обител ли? — Тя сви рамене. — Ами… не знам. Нямаше ли го в седмичните отчети? Не? Тогава може би съм го чула от доктор Марек. — Тя огледа трите сериозни лица. — Господа, манастирите не са моя специалност. Трябва да съм го чула някъде.
— А кулата в гората?
— Сигурно я има някъде в данните. Или на старите снимки.
— Проверихме. Няма я.
Професорът плъзна листа по масата към нея.
— И защо някакъв ваш служител на име Джоузеф Троб притежава чертеж на манастира, който е по- точен от нашите?
— Не знам… Откъде взехте това?
— От един полицай в Галъп, Ню Мексико, който задава почти същите въпроси.
Даян Крамър го гледаше мълчаливо.
— Мис Крамър — каза Джонстън след малко, — мисля, че криете нещо от нас. Мисля, че зад гърба ни извършвате свои анализи и не споделяте откритията си. И според мен причината за това е, че тайно водите преговори с Белен за експлоатация на обекта, ако аз откажа да ви сътруднича. А френското правителство с най-голямо удоволствие ще изхвърли досадните американци от своите исторически находища.
— Професоре, в това няма и капка истина. Мога да ви уверя…
— Не, мис Крамър. Не можете. — Джонстън погледна часовника си. — Кога излитате обратно към Ай Ти Си?
— В три следобед.
Той избута стола си назад.
— Готов съм да тръгна с вас.
— Но аз заминавам за Ню Йорк.
— В такъв случай смятам, че ще е най-добре да промените плановете си и да заминете за Ню Мексико.
— Сигурно ще поискате да се срещнете с Боб Донигър, а аз не знам дали има свободно време.
Джонстън се подпря с две ръце на масата.
— Мис Крамър, уредете го.
Докато професорът си тръгваше, Марек изрече:
— Моля се на Бога да е благосклонен към вашето пътешествие и да ви върне назад невредим.
Винаги казваше тия думи при раздяла с приятели. Това бе любимата фраза на граф Джофрей дьо ла Тур, живял преди шестстотин години.
