Типичен епизод на частни военни действия е случаят през 1357 година. Сър Оливър дьо Ван, английски рицар с благороден и дързък характер, превзел градовете Кастелгард и Ла Рок край река Дордона. Според всички свидетелства този „владетел назаем“ управлявал достойно и честно и бил обичан от хората. През април в земите на сър Оливър нахлул безчинстващ отряд от две хиляди brigandes, тоест рицари-разбойници, под командването на Арно дьо Сервол, разпопен монах, известен с прозвището Протосингела. След като изгорил Кастелгард до основи, Сервол разрушил близкия манастир „Света майка“, като изклал монасите и унищожил знаменитата воденица на река Дордона. След това Сервол преследвал сър Оливър до крепостта Ла Рок, където пламнала страшна битка.
Оливър отбранявал замъка умело и дръзко. Съвременниците приписват успехите му на неговия военен съветник Едуардус де Джоунс. Малко е известно за този човек, около когото се е създала истинска мерлиновска митология — разказват, че той можел да изчезва сред блясък на мълния. Летописецът Одрийм свидетелства, че Джоунс идвал от Оксфорд, но други източници твърдят, че бил от Милано. Тъй като пътувал с група млади чираци, той най-вероятно е бил странстващ експерт, готов да помогне на всекиго срещу заплащане. Добре познавал барута и артилерията — една нова технология за онова време…
В крайна сметка Оливър загубил своя непристъпен замък, когато един шпионин пропуснал войниците на Протосингела през таен проход. Подобни предателства са типични за заплетените интриги на онова време.
Изобщо не биваше да тръгва по този пряк път.
Дан Бейкър болезнено примижаваше при всяко подскачане на новия мерцедес S 500 по черния път, навлизащ все по-навътре в резервата на индианците навахо в Северна Аризона. Пейзажът наоколо постепенно се превръщаше в същинска пустиня — далечни червеникави плата на изток, равна пустош на запад. Преди половин час бяха отминали някакво село — прашни къщурки, църква и малко училище, сгушени под отвесна скална стена, — но оттогава насам не бяха зърнали нищо, дори порутена ограда. Само безжизнена червена пустиня. Кола не бяха срещали от цял час. Отминаваше пладне, слънцето грееше свирепо в зенита. Бейкър, четирийсетгодишен строителен предприемач от Финикс, усещаше първите пристъпи на безпокойство. Най-вече, защото жена му, архитект по професия, спадаше към онези артистични натури, които нямат практически усет за такива прости неща като бензин и вода. Резервоарът беше пълен наполовина. А двигателят започваше за прегрява.
— Лиз — каза той, — сигурна ли си, че това е пътят?
Седнала до него, жена му се бе привела над картата и следеше с пръст очертанията на пътя.
— Така трябва да е — каза тя. — В пътеводителя пишеше шест километра след отклонението за каньона Корасон.
— Но ние отминахме Корасон преди двайсет минути. Сигурно сме го пропуснали.
— Как може да не забележим търговския център? — попита тя.
— Не знам. — Бейкър се загледа напред. — Но нататък няма нищо. Сигурна ли си, че го искаш? Нали знаеш, в Седона можем да намерим великолепни индиански килимчета. Има ги всякакви.
Тя изсумтя презрително.
— В Седона не са автентични.
— Разбира се, че са автентични, скъпа. Килимът си е килим.
— Черга.
— Добре де. — Той въздъхна. — Черга.
— Не, не е същото — каза тя. — Онези магазини в Седона продават туристически боклуци — синтетика, а не вълна. Искам от чергите, които продават в резервата. Говори се, че в търговския център имало старинна черга от двайсетте години. И аз я искам.
— Добре, Лиз.
Бейкър нямаше представа за какво им трябва още един индиански килим — или черга, все тая; Вече имаха две дузини. Лиз ги беше пръснала из цялата къща. И пак трябваше да държи една част по гардеробите.
Замълчаха. Пътят отпред трептеше от жегата и приличаше на сребърно езеро. Появяваха се миражи, ненадейно изникваха къщи или хора, но когато ги наближаваха, всичко изчезваше.
Дан Бейкър въздъхна отново.
— Сигурно сме го отминали.
— Да продължим още няколко километра — каза жена му.
— Още колко?
— Не знам. Още няколко.
— Колко, Лиз? Дай да решим докога ще продължаваме.
— Още десет минути — каза тя.
— Добре, десет минути.
Той гледаше индикатора за горивото, когато Лиз рязко вдигна длан пред устата си и възкликна:
— Дан!
Бейкър завъртя глава към пътя тъкмо навреме, за да види как наблизо прелита някакъв силует — човек в кафяво, застанал край пътя — и да чуе силен удар отстрани по колата.
— О, Боже мой! — ахна тя. — Блъснахме го!
— Какво?
— Блъснахме онзи човек.
— Не, не сме. Хлътнахме в яма.
Бейкър виждаше в огледалото, че човекът още стои край пътя. Силует в кафяво, бързо чезнещ сред прашния облак зад автомобила.
— Не може да сме го блъснали — каза Бейкър. — Още е прав.
— Дан, блъснахме го. Видях.
— Не ми се вярва, скъпа.
Бейкър пак извърна очи към огледалото. Но не видя нищо освен облака прах зад колата.
— По-добре да се върнем — каза тя.
— Защо?
Бейкър бе твърдо уверен, че жена му греши и не са блъснали човека на пътя. Но ако все пак го бяха блъснали, ако беше макар и леко ранен — дори само дребна раничка или драскотина, — това щеше да означава много сериозно забавяне. Едва ли щяха да стигнат във Финикс до вечерта. За да се скита по тия места, човекът не можеше да е друг, освен индианец навахо; трябваше да го откарат в болница или поне до най-близкия голям град, а това беше Галъп, далече встрани от маршрута им…
— Мислех, че искаш да се върнеш — каза тя.
— Искам.
— Да се върнем тогава.
— Просто не искам проблеми, Лиз.
— Дан, не мога да повярвам.
Той въздъхна и намали скоростта.
— Добре де, завивам. Завивам.
И той зави, като внимаваше да не заседне в червения пясък край пътя, после подкара обратно натам, откъдето бяха дошли.
— О, Господи!
Бейкър отби настрани и изскочи в прашния облак около колата. Изпъшка от лъхналата насреща жега. Трябва да е към четирийсет и осем градуса, помисли си той.
Когато прахът се поразсея, той видя как падналият край пътя човек опитва да се надигне на лакът. Беше