— Мистър и мисис Бейкър? — попита той много учтиво, след това се представи. — Току-що бях при лекарката. Тя привърши с прегледа, получи и резултати от скенера. Няма абсолютно никакви признаци човекът да е бил блъснат от автомобил. Освен това лично огледах колата ви. Според мен вероятно сте хлътнали в дупка и затова ви се е сторило, че сте го блъснали. Пътищата по ония места са много лоши.
Бейкър свирепо погледна жена си, която не посмя да повдигне глава.
— Ще му мине ли? — попита Лиз.
— Да, така изглежда.
— Значи можем да си вървим? — попита Бейкър.
— Скъпи — каза Лиз, — няма ли да му дадеш онова, което намери?
— О, да. — Бейкър извади от джоба си керамичното квадратче. — Открих това близо до мястото, където лежеше човекът.
Полицаят повъртя плочката в ръка.
— ITC — разчете той буквите отстрани. — Къде точно го намерихте?
— На около трийсет метра от пътя. Помислих си, че може да е бил с кола и да е изхвръкнал от пътя, затова проверих. Но нямаше кола.
— Нещо друго?
— Не. Това е всичко.
— Е, благодаря — каза Уонека, като прибра квадратчето в джоба си. После трепна. — Без малко да забравя. — Той извади някакъв лист и го разгъна внимателно. — Открихме това в дрехите му. Чудех се дали не сте го видели.
Бейкър погледна листа — хиляди точки, подредени в правоъгълна схема.
— Не — каза той. — Не съм го виждал.
— Не го ли е взел от вас?
— Не?
— Имате ли представа какво може да бъде?
— Не — каза Бейкър. — Ни най-малка.
— Аз пък мисля, че имам — каза жена му.
— Така ли? — изненада се полицаят.
— Да. Ще разрешите ли…
И тя пое листа от ръцете му.
Бейкър въздъхна. Като истински архитект Лиз замислено се взираше в листа с присвити очи, въртеше го насам-натам, оглеждаше точките ту наопаки, ту отстрани. Бейкър знаеше защо го прави. Мъчеше се да отклони вниманието му от факта, че не е била права, че в крайна сметка колата наистина е хлътнала в дупка и заради това вече цял ден киснат тук. Мъчеше се да оправдае загубата на време, да докаже, че присъствието им има смисъл.
— Да — каза тя най-сетне, — знам какво е. Това е църква.
Бейкър погледна точките върху листа.
— Това да е църква?
— Е, по-точно план на основите — поправи се тя. — Виждаш ли? Ето тук дългата ос на кръста, нефът… Видя ли? Определено е църква, Дан. А останалата част от изображението, тия квадрати в квадратите, тия правоъгълни линии приличат на… знаеш ли, това може да е манастир.
— Манастир? — повтори полицаят.
— Така мисля — каза тя. — А и този надпис отдолу: „mon. ste. mere“. Това „mon.“ не е ли съкращение за манастир? Бас държа, че е така. Казвам ви, според мен това тук е манастир.
Тя върна листа на полицая.
Бейкър демонстративно погледна часовника си.
— Вече наистина е крайно време да потегляме.
Уонека схвана намека.
— Разбира се. — Той се ръкува с тях. — Много благодаря за помощта. Извинявайте, че ви забавихме. Приятен път.
Бейкър здраво прихвана жена си през кръста и я изведе навън в слънчевия следобед. Вече беше по- хладно; на изток се издигаха разноцветни балони. Галъп се славеше като чудесно място за полети с балон. Бейкър пристъпи към колата. Листчето под чистачката се оказа реклама за разпродажба на бижута от тюркоаз в някакъв местен магазин. Той го смачка и седна зад волана. Жена му седеше със скръстени ръце и гледаше право напред. Бейкър включи двигателя.
— Добре де — каза тя. — Съжалявам.
Извинението бе неохотно, но Бейкър знаеше, че по-добро няма да получи. Той се приведе и я целуна по бузата.
— Не. Ти постъпи правилно. Спасихме живота на стареца.
Жена му се усмихна.
Той изкара колата от паркинга и потегли към шосето.
В болницата старецът спеше с кислородна маска на лицето. Вече беше спокоен; откакто му дадоха леко приспивателно, той лежеше отпуснат и дишаше равномерно. Застанала до леглото, Бевърли Цоси обсъждаше случая с Джо Найто — апах мескалеро, отличен лекар и майстор на диагнозите.
— Бял мъж на видима възраст около седемдесет години. Пристигна тук крайно объркан, смутен и замаян. Леки сърдечни смущения, малко завишено ниво на чернодробните ензими, иначе нищо съществено.
— И не са го блъснали, така ли?
— Така изглежда. Но има нещо странно. Казват, че го намерили да се скита северно от каньона Корасон. Там няма нищо поне на петнайсет километра в която и да било посока.
— И какво?
— По нищо не личи този човек да е скитал из пустинята, Джо. Няма обезводняване, няма натрупване на кетони в кръвта. Дори не е изгорял от слънцето.
— Да не мислиш, че някой го е зарязал там? Та старецът вече да не си играе с дистанционното на телевизора?
— Да. Така предполагам.
— Ами пръстите му?
— Не знам — каза тя. — Има някакви проблеми с кръвообращението. Връхчетата на пръстите му са студени, зачервени, може дори да гангренясат. Нямам представа какво е, но откакто постъпи тук, непрекъснато се влошава.
— Диабетик ли е?
— Не.
— Болестта на Рейно?
— Не.
Найто пристъпи до леглото и огледа пръстите на стареца.
— Засегнати са единствено връхчетата. Нарушено е само периферното кръвообращение.
— Точно така — потвърди Бевърли. — Ако не го бяха открили в пустинята, бих казала, че страда от измръзване.
— Провери ли го за тежки метали, Бев? Защото може да се окаже отравяне с тежки метали. Кадмий или арсеник. Това би обяснило както пръстите, така и бълнуването.
— Взех проби. Но анализът за тежки метали се прави в Албъкърки. Ще получа резултати най-рано след седемдесет и два часа.
— Имаш ли някакви документи, медицински картон, каквото и да било?
— Нищо. Свързахме се с отдела за безследно изчезнали и изпратихме отпечатъците му във Вашингтон, но проверката може да трае цяла седмица.
Найто кимна.
— Ами докато беше възбуден? Какво точно говореше?
— Повтаряше едно и също, все в рими. Нещо за Гордън и Стенли. И казваше още: „Квота в брой, спътник мой.“
