персонала и е взел машина. В момента проверяваме как стоят нещата.
— Не искам да проверяваш нещата — отвърна подигравателно Донигър. — Искам да ги оправиш, Даян.
— Ще ги оправим, Боб.
— Постарай се, по дяволите! — каза Донигър. — Защото в момента тази компания е изправена пред три проблема. И Троб представлява най-дребният. Другите два са сериозни. Извънредно сериозни.
Донигър винаги бе имал дарбата да вижда всичко в далечна перспектива. През 1984 година той продаде „Тек Гейт“, защото предвиждаше, че компютърните чипове са „изпята песен“. По онова време подобна мисъл изглеждаше нелепа. На всеки осемнайсет месеца компютърните чипове удвояваха мощността си, а цената им падаше наполовина. Но Донигър разбираше, че този напредък се постига чрез натъпкване на все повече и повече елементи върху чипа. Това не можеше да продължава вечно. В крайна сметка схемите щяха да бъдат натъпкани толкова плътно, че чиповете да се разтапят от топлината. А това щеше да ограничи и пределната мощност на компютрите. Донигър знаеше, че обществото ще изисква още по-мощни компютри, но не виждаше начин за създаването им.
Разочарован, той се върна към предишния си интерес — физиката на свръхпроводниците. Основа втора компания — „Адвансед Магнетикс“, притежаваща няколко важни патента за новите сканиращи машини с магнитен резонанс, които по това време предизвикваха истинска революция в медицината. За производството на всяка подобна машина „Адвансед Магнетикс“ получаваше лицензна вноска от двеста и петдесет хиляди долара. Както веднъж бе казал Донигър, „компанията представляваше истинска дойна крава и да се занимаваш с нея беше точно толкова интересно, колкото да отглеждаш говеда“. Отегчен и зажаднял за нови предизвикателства, той я продаде през 1988 година. По онова време беше на двайсет и осем години и притежаваше един милиард долара. Но смяташе, че все още не е направил нищо сериозно.
През следващата година той основа Ай Ти Си.
Един от любимите герои на Донигър беше физикът Ричард Файнман. В началото на осемдесетте години Файнман бе предположил, че е възможно да се построи компютър, използващ квантовите свойства на атомите. Теоретично един такъв „квантов компютър“ би бил милиарди и милиарди пъти по-мощен от всеки друг компютър в света. Но идеята на Файнман изискваше създаването на съвършено нова технология — технология, която трябваше да се изгради от нулата; технология, променяща всички дотогавашни правила. Тъй като никой не виждаше практически начин за създаване на квантов компютър, идеята на Файнман скоро потъна в забрава.
Но Донигър не я забрави.
През 1989 година Донигър се зае да създава първия квантов компютър. Идеята беше толкова радикална — и толкова рискована, — че той не обяви публично намеренията си. Нарече новата си компания с трите невзрачни букви ITC — съкращение от „Интернешънъл Текнолъджи Корпорейшън“. Седалището й се намираше в Женева, където Донигър можеше да привлича най-талантливите физици от Европейския център за ядрени изследвания.
През следващите няколко години светът не чу нищо за Донигър и неговата компания. Ако изобщо се сещаха за него, хората предполагаха, че е напуснал бизнеса. В края на краищата нерядко се случваше предприемачите в областта на модерните технологии да изчезват от поглед, след като са натрупали състояния.
През 1994 година списание „Таим“ публикува списък на двайсет и пет души под четирийсет години, които променят нашия свят. Робърт Донигър не бе между тях. Никой не забеляза това; никой не си го спомняше.
През същата година той прехвърли Ай Ти Си обратно в Съединените щати и построи лабораторен комплекс в Блек Рок, щат Ню Мексико, на един час път северно от Албъкърки. Някой по-внимателен наблюдател би могъл да забележи, че пак е избрал място, където се намират талантливи физици. Но такъв наблюдател нямаше.
Затова никой не усети, че през деветдесетте години Ай Ти Си расте непрекъснато. В Ню Мексико се строяха нови лаборатории; компанията наемаше нови физици. Управителният съвет нарасна от шест на дванайсет души. Всички те бяха или шефове на компании, направили капиталовложения в Ай Ти Си, или независими едри предприемачи. Всички бяха подписали драконовски споразумения за опазване на тайната, според които трябваше да внесат солидна финансова гаранция, да се подлагат на проверки с детектор на лъжата и да позволят на Ай Ти Си да подслушва телефоните им без предупреждение. Освен това Донигър не приемаше капиталовложения под триста милиона долара. И без капка смущение обясняваше, че това е цената за място в съвета. „Ако искате да знаете какво съм замислил, ако искате да се включите в нашата работа, плащате триста милиона. Отстъпки никому. Не са ми притрябвали вашите пари.“
Но, разбира се, парите му трябваха. Ай Ти Си ги прахосваше с ужасяващи темпове — за последните девет години бяха изхарчили над три милиарда долара. И Донигър знаеше, че ще му трябват още.
— Проблем номер едно — каза Донигър. — Набавянето на средства. Преди да излезем наяве, ще ни трябва още един милиард. — Той кимна към залата. — Те няма да го дадат. Значи се налага да ги накарам да приемат още трима души в съвета.
— Не е лесно да убеждаваш такива противници — каза Гордън.
— Знам — съгласи се Донигър. — Те виждат с каква скорост хвърчат парите и искат да знаят кога ще свърши това. Искат да видят конкретни резултати. И точно това ще им дам днес.
— Какви конкретни резултати?
— Победа — каза Донигър. — На тия лайнари им трябва победа. Някаква вълнуваща вест за един от проектите ни.
Даян Крамър тихо ахна.
— Боб, всички проекти са дългосрочни — възрази Гордън.
— Някои трябва да са пред завършване. Какво ще речеш за Дордона?
— Не е готов. Лично аз не бих препоръчал да прибързваш.
— А пък лично на мен ми трябва победа — отсече Донигър. — Професор Джонстън и неговите студентчета вече три години киснат във Франция на наши разноски. Все нещо трябва да са постигнали.
— Не още, Боб. Пък и не притежаваме целия терен.
— Достатъчно притежаваме.
— Боб…
— Даян ще замине. Тя знае как да ги притисне.
— Професор Джонстън няма да е доволен.
— Сигурен съм, че Даян може да се справи с Джонстън.
Един от асистентите отвори вратата на залата и надникна в коридора.
— След минутка, по дяволите! — каза Донигър, но веднага тръгна натам. Озърна се през рамо и добави: — Просто го направете.
После влезе в залата и затвори вратата.
Гордън придружи Даян Крамър по коридора. Високите й токчета тракаха по пода. Гордън погледна надолу и видя, че под строгото и делово черно костюмче Даян носи елегантни черни сандали. Такава си беше — изкусителна и същевременно недостъпна.
— Знаеше ли предварително за това? — попита Гордън.
Тя кимна.
— Но не много отдавна. Той ми каза преди час.
Гордън премълча и преглътна раздразнението. Работеше с Донигър вече дванайсет години, от времето на „Адвансед Магнетикс“. В Ай Ти Си той ръководеше широка изследователска дейност на два континента, използваща десетки физици, химици, компютърни специалисти. Беше му се наложило да научи всичко за свръхпроводниците, фракталното компресиране, квантовите кубити и скоростните йонообменни потоци. Беше затънал до шия в теоретичната физика — най-неразбираемата наука на света — и все пак постигаше
