— Квота? Това не е ли латинска дума?
Тя сви рамене.
— Отдавна не съм ходила на църква.
— Мисля, че „квота“ е на латински — каза Найто.
— Извинете — обади се изведнъж нечий глас. Беше очилатото хлапе, седнало с майка си до отсрещната стена на коридора.
— Все още чакаме хирурга, Кевин — каза Бевърли. — Като дойде, ще ти намести ръката.
— Не беше „квота в брой“ — каза хлапето. — Казваше „квантов рой“.
— Какво?
— Квантов рой. Това казваше: „квантов рой“.
Двамата пристъпиха към него. Найто се усмихна развеселено.
— И какво точно представлява този квантов рой?
Момчето премига и ги изгледа много сериозно иззад очилата.
— На много ниски нива, далеч под атомните размери, структурата на пространството става неравномерна. Не е гладка, а по-скоро хаотична, като рояк или сапунена пяна. Затова я наричат „квантова пяна“ или „квантов рой“.
— На колко години си? — попита Найто.
— На единайсет.
— Много чете — каза майката. — Баща му работи в Лос Аламос.
Найто кимна.
— И какъв е смисълът на тази квантова пяна, Кевин?
— Няма смисъл — каза хлапето. — Просто на субатомарно ниво вселената е такава.
— И защо му е да говори за това?
— Защото е известен физик — каза Уонека, който се зададе по коридора. Той погледна листа в ръката си. — Току-що го получихме в полицейското управление. Джоузеф А. Троб, седемдесет и една години, физика на материалите. Специалист по свръхпроводими метали. Обявен за изчезнал от местоработата си в изследователския институт на Ай Ти Си в Блек Рок днес около пладне.
— Блек Рок ли? Та това е чак някъде около Сандия, в центъра на Ню Мексико. Дотам са няколко часа път. Как, по дяволите, се е озовал край каньона Корасон в Аризона?
— Не знам — каза Бевърли. — Но той… Изведнъж тревожно задрънчаха звънци.
Всичко се случи тъй бързо, че Джими Уонека едва осъзна какво става. Старецът в леглото надигна глава, огледа ги с разширени от ужас очи и повърна кръв. Кислородната маска се обагри в яркочервено; кръвта изби изпод ръбовете, потече по бузите и брадата му, оплиска възглавницата и стената. Човекът издаде глухо хъркане — давеше се в собствената си кръв.
Бевърли вече тичаше през стаята. Уонека се втурна след нея.
— Завърти главата! — нареди Найто, щом спря до леглото. — Завърти я!
Бевърли бе смъкнала кислородната маска и опитваше да извърти главата на стареца, но той се бореше, отблъскваше я панически. Уонека я избута настрани, сграбчи главата на стареца и завъртя с всичка сила. Човекът повърна отново; кръвта опръска мониторите и Уонека.
— Аспирация! — извика Бевърли, сочейки една тръба на стената.
Уонека се опита да удържи стареца и да хване тръбата, но подът бе хлъзгав от кръв. Той залитна и се вкопчи в леглото.
— Хайде бе, хора! — изкрещя Цоси. — Помогнете! Аспирация!
Коленичила до леглото, тя ровеше с пръсти в устата на стареца, за да издърпа езика. Уонека се надигна с усилие и видя, че Найто държи тръбата. Той я стисна с окървавени пръсти, а Найто завъртя клапана на стената. Бевърли пое сондата и започна да изсмуква кръвта от устата и носа на човека. По прозрачната тръба плъзнаха алени струи. Старецът кашляше и пъхтеше, но бързо губеше сили.
— Не ми харесва — каза Бевърли. — По-добре…
Тонът на алармата се промени, стана равномерен и пронизителен. Спиране на сърдечната дейност.
— По дяволите! — изруга тя. Цялата й престилка бе обляна в кръв, блузата също. — Електродите! Дайте електродите!
Найто стоеше над леглото, стиснал електродите с изпънати ръце. Уонека се отдръпна заднишком, докато Нанси Худ си пробиваше път към леглото; болният вече бе обграден от всички страни. Уонека усети остра воня и разбра, че червата на стареца са се отпуснали. Изведнъж осъзна: човекът умираше.
— Отдръпнете се — каза Найто и натисна с електродите. Тялото подскочи. Стъклениците върху лавицата задрънчаха. Алармата продължаваше да пищи.
— Дръпни завесата, Джими — каза Бевърли.
Уонека се озърна и видя, че очилатото хлапе ги гледа със зяпнала уста. Той дръпна завесата.
Един час по-късно изтощената Бевърли Цоси рухна на стола край бюрото в ъгъла, за да опише случая. Трябваше да то направи много подробно, защото пациентът бе мъртъв. Докато прелистваше формуляра, Джими Уонека дойде с чаша кафе за нея.
— Благодаря — каза тя. — Между другото, имаш ли някакъв телефон на онази компания? Трябва да им позвъня.
— Остави на мен — каза Уонека и за момент я потупа по рамото. — Много ти се струпа днес.
Преди тя да отговори, Уонека мина на съседното бюро, разгърна бележника си и почна да набира. Усмихна й се, докато чакаше да отговорят.
— Институт на Ай Ти Си.
Той се представи, след това продължи:
— Обаждам се във връзка с вашия изчезнал сътрудник Джоузеф Троб.
— Момент, моля. Ще ви свържа със завеждащия „Личен състав“.
Наложи му се да чака още няколко минути. Отнякъде долиташе музика. Той закри микрофона с длан и подчертано небрежно подхвърли към Бевърли:
— Свободна ли си за вечеря, или ще ходиш при баба си?
Тя продължи да пише, без да повдигне глава.
— Ще ходя при баба.
Той сви рамене.
— Е, само питам.
— Но тя си ляга рано. Около осем.
— Така ли?
Тя се усмихна, продължавайки да гледа формуляра.
— Да.
Устните на Уонека се разтеглиха в широка усмивка.
— Значи се разбрахме?
— Разбрахме се.
Слушалката прещрака отново и той чу женски глас:
— Изчакайте, моля, свързвам ви с първия вицепрезидент, доктор Гордън.
— Благодаря — каза той и си повтори наум: „пръв вицепрезидент“.
Ново щракване, сетне дрезгав глас:
— Джон Гордън слуша.
— Доктор Гордън, аз съм Джон Уонека от полицейското управление в Галъп. Обаждам се от болницата „Маккинли“. Боя се, че имам лоши новини.
Зад панорамните прозорци на заседателната зала жълтото следобедно слънце хвърляше ярки отблясъци по стъклените стени на петте лабораторни сгради от изследователския комплекс на Ай Ти Си в Блек Рок. Далече над пустинята прииждаха буреносни облаци. Но никой от дванайсетте членове на управителния съвет в залата не поглеждаше натам. Те пиеха кафе до страничната масичка и разговаряха помежду си, очаквайки началото на заседанието. Съвещанията винаги продължаваха до късна нощ, защото така ги планираше президентът на Ай Ти Си Робърт Донигър, известен със своята безсъница. И ако членовете на
