— Ама че работа — промърмори Бейкър.
— Сър — настоя Лиз, — можете ли да ми кажете името си?
— От ниобия можеш да хванеш фобия. Космати сингуларности провалят сумарности.
Но Лиз не се отчайваше.
— Сър, знаете ли как ви е името?
— Викнете Гордън — изкрещя човекът. — Викнете Гордън, викнете Стенли. Външните хора изобщо не щем ги.
Още преди да пристигнат, Бейкър се обади по телефона, тъй че, когато мерцедесът спря под червено- белия навес на спешното отделение към болницата „Маккинли“, вече ги чакаха санитари с носилка. Старецът се остави покорно да го настанят на носилката, но когато започнаха да го пристягат, изведнъж закрещя:
— Пуснете ме, свалете ме!
— Правим го заради вашата безопасност, сър — каза единият от санитарите.
— Само тъй опяваш, да ме заблуждаваш! Безопасността е последното оправдание на негодника!
Бейкър бе впечатлен от умението на санитарите да привържат стареца решително, но без грубост. Впечатли го и дребничката тъмнокоса жена, която бързо се отправи след тях.
— Аз съм Бевърли Цоси — каза тя, като се ръкува с Бейкър и Лиз. — Ще поема случая.
Изглеждаше много спокойна, макар че, докато санитарите вкарваха количката в спешното отделение, човекът върху нея продължаваше да реве: „Квота в брой, спътник мой…“
Всички в чакалнята завъртяха глави към него. Бейкър зърна едно момченце на десет или единайсет години с превързана ръка. Хлапето изгледа любопитно стареца, после прошепна нещо на майка си, която седеше до него.
— През посоки безброооой — пееше старецът.
— Откога е така? — попита доктор Цоси.
— От самото начало. Откакто го прибрахме.
— Освен когато спеше — добави Лиз.
— Изпадал ли е в безсъзнание?
— Не.
— Световъртеж, повръщане?
— Не.
— И къде го открихте? Оттатък каньона Корасон?
— На десет-петнайсет километра след каньона.
— Там няма почти нищо — каза лекарката.
— Познавате ли ония места? — попита Бейкър.
— Там съм израснала. — Тя се усмихна леко. — В Чинле.
Санитарите изтикаха носилката с крещящия старец през една въртяща се врата.
— Ако изчакате тук — каза доктор Цоси, — ще дойда веднага, щом разбера нещо. Но едва ли ще е скоро. По-добре идете да обядвате.
Бевърли Цоси работеше в Университетската болница в Албъкърки, но напоследък идваше в Галъп по два дни седмично да навести старата си баба и през тези дни застъпваше на смяна в спешното отделение, за да припечели допълнително. Харесваше модерния интериор на болницата „Маккинли“, оцветен в яркочервено и кремаво. Тук работеха всеотдайни хора. Харесваше и самия Галъп — градът беше по-малък от Албъкърки и тук не изпитваше смущение от индианския си произход.
Обикновено в спешното отделение беше спокойно. Затова пристигането на този буен и пеещ старец предизвика голямо вълнение. Доктор Цоси мина през завесите в стаичката, където санитарите вече бяха свалили кафявата филцова дреха и маратонките на пациента. Но старецът продължаваше да се бори и да ги отблъсква, тъй че трябваше да го оставят завързан. Сега разрязваха джинсите и карираната риза.
Старшата сестра Нанси Худ каза, че няма значение, защото ризата и без това имаше явен дефект — през джоба минаваше назъбена линия, по която шарките не съвпадаха.
— Вече е била скъсана и закърпена. И то много калпаво, ако питате мен.
— Не — каза единият санитар, като повдигна ризата. — Не е кърпена, платът е здрав. Странно, шарките не съвпадат, защото едната страна е по-голяма от другата…
— Така или иначе, няма да му липсва — каза Нанси Худ и я захвърли на пода. После се обърна към Цоси. — Ще се опиташ ли да го прегледаш?
Човекът все още буйстваше.
— Засега не. Сложете му системи на двете ръце. И проверете джобовете. Проверете дали няма някакви документи. Ако няма, вземете отпечатъци от пръстите и ги пратете по факса във Вашингтон; може да го открият в компютрите.
Двайсет минути по-късно Бевърли Цоси преглеждаше едно момче, което си бе счупило ръката, докато играело бейзбол. Очилатото, грозновато хлапе изглеждаше едва ли не гордо от спортната злополука.
Нанси Худ се приближи и каза:
— Претърсихме непознатия.
— И какво?
— Нищо съществено. Нито портфейл, нито кредитна карта или ключове. Открихме само това.
Тя подаде на Бевърли сгънат лист. Върху хартията имаше нещо като компютърна разпечатка — множество точки, разположени в странна правоъгълна плетеница. Най-отдолу бе изписано „mon. ste. mere“.
— Монстемере? Чувала ли си нещо такова?
Худ поклати глава.
— Мене, ако питаш, човекът е психопат.
— Е, не мога да му дам успокоителни, преди да разберем какво става в главата му. Най-добре да направим рентгенова снимка на черепа, за да сме сигурни, че няма травма и мозъчен кръвоизлив.
— Забрави ли, че рентгеновото отделение е в ремонт, Бев? Снимките ще се бавят цяла вечност. Защо не го пратиш на скенер? Сканирай цялото тяло и ще знаеш всичко.
— Приготви процедурата — нареди Цоси.
Нанси Худ се завъртя към вратата.
— А, и една мъничка изненада. Дошъл е Джими от полицията.
Дан Бейкър се чувстваше неспокоен. Точно както бе предсказал, наложи им се да седят часове наред в чакалнята на болницата „Маккинли“. След като обядваха — царевични питки с лютив сос, — те се върнаха и завариха на паркинга някакъв полицай да опипва колата им отстрани. Щом го видя, Бейкър изтръпна. Поколеба се дали да не отиде при полицая, но се отказа. Вместо това двамата отново влязоха в чакалнята. Той позвъни на дъщеря си и каза, че може да закъснеят; може дори да пристигнат във Финикс чак утре.
После зачакаха. Най-сетне, около четири следобед, когато Бейкър отиде при дежурната да попита за стареца, жената отвърна:
— Роднина ли сте?
— Не, но…
— Тогава изчакайте, ако обичате. Лекарката ще дойде след малко.
Той се върна и седна с въздишка. Пак стана, пристъпи до прозореца и погледна колата си. Полицаят беше изчезнал, но вятърът размахваше края на някакво листче под чистачката. Бейкър потропа с пръсти по рамката на прозореца. Из тия малки градчета можеше да стане какво ли не, щом веднъж се забъркаш в неприятности. И колкото повече чакаше, толкова по-неприятни варианти се въртяха в главата му. Старецът изпада в кома; не могат да напуснат града, преди да се е свестил. Старецът умира; обвиняват ги в убийство. Или не ги обвиняват, но трябва да се явят пред следователя след четири дни.
Когато ги потърсиха, не дойде дребничката лекарка, а полицаят.
