болнав, около седемдесетгодишен, плешив и брадат. Имаше бяла кожа и не приличаше на индианец. Дълга кафява дреха закриваше тялото му. Може би е свещеник, помисли си Бейкър.
— Добре ли сте? — попита Бейкър, докато помагаше на човека да седне на прашния път.
Старецът се изкашля.
— Да. Добре съм.
— Искате ли да станете? — попита Бейкър малко по-бодро, като не забеляза кръв.
— След минутка.
Бейкър се озърна.
— Къде е колата ви?
Човекът пак се закашля. Надигна безсилно глава и огледа прашния път.
— Дан, мисля, че не е добре — каза жена му.
— Да — каза Бейкър.
Старецът определено не беше на себе си. Бейкър пак се озърна — във всички посоки нямаше нищо освен равна пустиня, чезнеща сред искрящата мараня.
Нямаше кола. Нито каквото и да било.
— Как е стигнал дотук? — попита Бейкър.
— Хайде — каза Лиз, — трябва да го откараме в болница.
Бейкър подхвана стареца под мишниците и му помогна да се изправи. Дрехата беше дебела, изработена от нещо като филц, но човекът не се потеше от жегата. Всъщност тялото му изглеждаше студено, почти ледено.
Старецът се подпря безсилно на Бейкър и двамата прекосиха пътя. Лиз отвори задната врата. Старецът каза:
— Мога да ходя. Мога да бродя.
— Добре. Чудесно.
Бейкър му помогна да се отпусне на задната седалка. Старецът легна върху кожената тапицерия и се сгуши с колене под брадата. Под кафявата роба носеше обикновени дрехи — джинси, карирана риза, маратонки. Бейкър затвори вратата и Лиз мина да седне отпред. Той се поколеба за момент в жегата. Как бе възможно старецът да е тук съвсем сам? С толкова много дрехи и да не се поти?
Сякаш току-що бе слязъл от автомобил.
Може и да е бил с кола, помисли си Бейкър. Може да е заспал. Може колата да е излетяла от пътя и да е катастрофирала. Може би някой друг още лежи ранен в нея.
Чу стареца да мърмори:
— Оставих го, забравих го. Потърси го, намери го, донеси го.
Бейкър пресече пътя, за да погледне отсреща. Прескочи една голяма дупка и се запита дали да не я покаже на жена си, но се отказа.
Край пътя нямаше отпечатък от гуми, но ясно видя следите на стареца върху пясъка. Дирята се отдалечаваше от пътя към пустинята. На трийсетина метра Бейкър видя ръба на овраг. Следите идваха оттам.
Той тръгна покрай тях към оврага, спря на ръба и надникна надолу. Нямаше кола. Не видя нищо друго, освен една змия, която бързо се отдалечаваше между камъните. Бейкър потръпна.
На два-три метра надолу по склона нещо бяло и лъскаво привлече погледа му. Бейкър предпазливо пристъпи да го огледа. Беше парче бяла керамика, около три на три сантиметра. Приличаше на електрически изолатор. Бейкър го вдигна и с изненада откри, че е хладно на допир. Може би някой от онези нови материали, които не поглъщат топлина.
Като се вгледа по-внимателно, той различи от едната страна отпечатани буквите ГТС. Отстрани имаше и бутон, хлътнал в плочката. Зачуди се какво ли ще стане, ако го натисне. Застанал в жегата сред купищата скали, той натисна бутона.
Не се случи нищо.
Пак го натисна. Пак нищо.
Бейкър се измъкна от оврага и тръгна към колата. Старецът спеше и хъркаше. Лиз оглеждаше картата.
— Най-близкият град е Галъп.
Бейкър включи двигателя.
— Значи към Галъп.
След като излязоха на шосето, той увеличи скоростта и подкара към Галъп. Старецът продължаваше да спи. Лиз го погледна и каза:
— Дан…
— Какво?
— Видя ли ръцете му?
— Какво им е?
— Връхчетата на пръстите.
Бейкър откъсна очи от пътя и се озърна за миг към задната седалка. Пръстите на стареца бяха зачервени от връхчетата до втората става.
— И какво? Изгорял е от слънцето.
— Само пръстите? Защо не цялата ръка?
Бейкър сви рамене.
— Преди малко пръстите му не бяха такива — каза тя. — Не бяха червени, когато го качихме.
— Скъпа, сигурно просто не си забелязала.
— Забелязах, защото имаше маникюр. И си помислих колко е интересно, че някакъв старец в пустинята си прави маникюр.
— Аха…
Бейкър погледна часовника. Питаше се колко ли време ще трябва да стоят в болницата. Сигурно часове.
Той въздъхна.
Пътят продължаваше право напред.
На половината път към Галъп старецът се събуди. Изкашля се и попита:
— Там ли сме? Отсам ли сме?
— Как сте? — попита Лиз.
— Как съм? Пак съм. Бре-бре, добре.
— Как се казвате?
Старецът премига насреща й.
— Шантав рой в пътя мой.
— Нямате ли си име?
— Име, виме, запомни ме.
— Той римува всичко — каза Бедаър.
— Вече го забелязах, Дан.
— Гледах едно телевизионно предаване за това. Щом римува, значи е шизофреник.
— Щом римувам, аз тактувам — каза старецът. После гръмогласно запя по мелодията на една стара песен от Джон Денвър:
