съвета — все ръководители на големи компании и видни капиталисти в областта на модерните технологии — въпреки всичко идваха тук, това бе заради преклонението им пред гения на Донигър.
В момента все още го чакаха. Едрият Джон Гордън, заместник на Донигър, предполагаше, че знае причината. Продължавайки да говори по телефона, той се запъти към вратата. Преди време Гордън бе ръководил проекти на военновъздушните сили и все още имаше армейска осанка. Синият му костюм беше изгладен безукорно, а черните му обувки лъщяха. Притискайки телефона до ухото си, той каза: „Разбирам, господин полицай“ и се измъкна от залата.
Както бе предполагал, Донигър крачеше напред-назад из коридора като развълнувано хлапе, докато главната адвокатка на Ай Ти Си Даян Крамър стоеше край стената и го слушаше. Гордън видя как Донигър яростно размахва пръст срещу нея. Очевидно я правеше на пух и прах.
Робърт Донигър беше на трийсет и осем години, гениален физик и милиардер. Въпреки изпъкналия корем и прошарената коса поведението му си оставаше младежко… или детинско, в зависимост от гледната точка. Във всеки случай с годините не бе станал по-мек. Ай Ти Си беше третата му компания; от другите две бе забогатял, но стилът му на ръководство си оставаше все тъй жлъчен и злобен. Почти всички в компанията се бояха от него.
По случай днешното заседание Донигър бе облякъл син костюм вместо обичайния смачкан памучен панталон и вехт пуловер. Но в този вид изглеждаше притеснен като момче, чиито родители са го принудили да се издокара.
— Е, много ви благодаря, полицай Уонека — каза Гордън по телефона. — Ще уредим всичко. Да. Веднага ще го направим. Още веднъж благодаря. — Гордън изключи телефона и се обърна към Донигър. — Троб е мъртъв и са разпознали трупа.
— Къде?
— Галъп. Едно ченге се обади от тамошната болница.
— От какво смятат, че е умрял?
— Не знаят. Допускат, че е сърдечен удар. Но имало проблем с пръстите му. Нарушено кръвоснабдяване. Ще направят аутопсия. Законът го изисква.
Донигър раздразнено махна с ръка.
— Голям праз. Нищо няма да разберат от скапаната си аутопсия. Троб имаше транскрипционни грешки. Изобщо няма да го проумеят. Защо ми губиш времето с тъпотии?
— Един от твоите служители е починал, Боб — каза Гордън.
— Вярно — отвърна спокойно Донигър. — И знаеш ли какво? Вече с нищо не мога да му помогна на тоя скапаняк. Съжалявам. Олеле, колко ми е мъчно за горкия човечец! Прави каквото щеш, прати му цветя, само не ме занимавай, разбра ли?
В подобни моменти Гордън дълбоко въздишаше и си напомняше, че Донигър не се различава от мнозина други агресивни млади предприемачи. Напомняше си, че зад завесата на сарказма Донигър почти винаги има право. И че във всеки случай се е държал така през целия си живот.
Робърт Донигър бе проявил своята гениалност още от първи клас, когато четеше наръчници за инженери. На девет години можеше да поправя всеки електронен прибор — радио или телевизор, — като си играеше с проводниците или кинескопа, докато уредът проработи. Когато веднъж майка му изрази тревога, че може да го удари ток, той отговори: „Не ставай идиотка.“ А когато почина любимата му баба, Донигър най-спокойно уведоми майка си, че очаква да получи от нея двайсет и седемте долара, които му дължала старицата.
След като на осемнайсетгодишна възраст завърши с пълно отличие физика в Станфорд, Донигър постъпи в лабораторията „Ферми“ край Чикаго. Шест месеца по-късно напусна, като каза на директора, че „физиката на ядрените частици е за тъпанари“. Върна се в Станфорд, където започна работа в една по- обещаваща според него област — физика на свръхпроводниците.
По онова време множество учени напускаха университета и създаваха компании, чрез които да използват откритията си. Донигър напусна след около година и основа „Тек Гейт“ — фирма, произвеждаща компоненти за прецизно щамповане на клипове, което Донигър бе изобретил неотдавна. Когато от Станфорд възразиха, че е направил тези открития в техните лаборатории, Донигър заяви: „Ако имате проблеми, съдете ме. Ако ли не, затваряйте си устата.“
Именно в „Тек Гейт“ Донигър се прослави с грубия си команден стил. По време на срещите със своите учени той седеше в ъгъла, килнал застрашително стола си назад, и сипеше въпроси: „Какво ще кажеш за това?“, „Защо не вършиш онова?“, „Каква е причината за еди-кое си?“. Ако отговорът го задоволяваше, той казваше: „Може би…“ Това бе най-голямата похвала, която някой можеше да получи от Донигър. Но ако отговорът не му харесваше — а обикновено ставаше точно така, — той ръмжеше злобно: „Ти имаш ли мозък?“, „Идиот ли мечтаеш да станеш?“, „Искаш ли да умреш глупав?“, „Ти не си дори малоумен.“ Когато наистина се раздразнеше, почваше да мята бележници и моливи, крещейки: „Задници! Всички сте скапани задници!“.
Служителите от „Тек Гейт“ се примиряваха с буйствата на „есесовеца Донигър“, защото той беше гениален физик, далеч по-способен от тях; защото знаеше с какви проблеми се сблъскват неговите екипи и защото критиките му винаги бяха заслужени. Макар и неприятен, този язвителен стил на ръководство даде своите резултати — за две години „Тек Гейт“ постигна изумителен напредък.
През 1984 година Донигър продаде компанията за сто милиона долара. През същата година списание „Магазин“ го включи в списъка на петдесетте души под двайсет и пет години, „които ще оформят остатъка от века“. Заедно с него в списъка бяха Бил Гейтс и Стив Джобс.
Донигър се обърна към Гордън.
— По дяволите! Всичко ли сам трябва да правя? Господи! Къде са намерили Троб?
— Сред пустинята. В резервата на индианците навахо.
— Къде точно!
— Знам само, че е било на петнайсет километра северно от Корасон. Доколкото разбрах, там няма почти нищо.
— Добре — каза Донигър. — Тогава заповядай на Барето от охраната да откара колата на Троб до Корасон и да я изостави в пустинята. Да спука една от гумите и да се маха.
Даян Крамър се изкашля. Тя беше тъмнокоса, малко над трийсетте, облечена в черно костюмче.
— Не знам, Боб… — каза тя с подчертано адвокатски тон. По този начин подправяш уликите.
— Естествено, че подправям уликите! Точно това ми е целта. Някой ще се запита как Троб е попаднал там. Затова ще оставим колата, та да я намерят.
— Но ние не знаем точно къде…
— Няма значение къде. Просто го направете.
— В такъв случай ще знаят поне двама души — Барето и още някой.
— На кого му пука? Просто го направи, Даян.
Настана кратко мълчание. Даян Крамър гледаше начумерено пода и личеше, че тази история никак не й харесва.
— Виж какво — обърна се Донигър към Гордън. — Помниш ли онзи случай, когато Гарман щеше да получи поръчката вместо нашата стара компания? Помниш ли изтичането на информация в пресата?
— Помня — каза Гордън.
— Толкова те тревожеше тази история — ухили се Донигър. После се завъртя към Даян Крамър и обясни: — Гарман беше дебела свиня. Загуби доста тегло, защото жена му го подложи на строга диета. А ние пуснахме слух, че Гарман е безнадеждно болен от рак и компанията му ще приключи дейността си. Той отрече, но като го гледаха как е отслабнал, никой не му повярва. И ние получихме поръчката. Пратих голяма кошница плодове на жена му. — Той се разсмя. — Важното е, че никой не разбра откъде беше тръгнал слухът. Няма страшно, Даян. Бизнесът си е бизнес. Откарай проклетата кола в пустинята.
Тя кимна, но продължи да се взира в пода.
— А после — каза Донигър — искам да знам как, по дяволите, е влязъл Троб в транзитната зала. Защото вече беше направил прекалено много пътувания и имаше твърде много транскрипционни дефекти. Нямаше разрешение за транзит. Тази зала се охранява най-строго. Как е влязъл тогава?
— Мислим, че е имал пропуск за работа по машините — каза Крамър. — Изчакал е вечерната смяна на
