след него Рик Чанг, а скоро щеше да дойде ред и на Крис Хюз. Крис бе приел тежко отказа на англичанката — очевидно в цял Перигорд единствено той не очакваше подобен край — и сега се държеше като ударено кученце. Снощи през цялата вечер не откъсна очи от Кейт. Мъжете сякаш не разбираха, че в търсенето на утеха могат да станат досадни.
Унесена в мисли, тя слезе до реката, където държаха лодката за прехвърляне на другия бряг.
И там я чакаше усмихнат Крис Хюз.
— Аз ще греба — предложи той, когато седнаха в лодката. Тя не възрази. Крис размаха сръчно греблата и подкара към отсрещния бряг. Кейт мълчаливо затвори очи и обърна лице към слънцето. Чувстваше се отпусната и безметежна.
— Хубав ден — чу тя гласа на Крис.
— Да, хубав е.
— Знаеш ли, Кейт — започна той, — снощи вечерята беше много приятна. И си мислех дали…
— Поласкана съм, Крис — каза тя. — Но трябва да бъда откровена с теб.
— Така ли? За какво?
— Наскоро скъсах с един човек.
— О…, Аха…
— И искам да поизчакам.
— О. Добре де. — Крис понечи да се нацупи, но изведнъж каза: — Знаеш ли, права си. Наистина мисля, че ще е най-добре да си останем просто колеги.
— Колеги сме — отвърна тя и му стисна ръката.
Лодката докосна отсрещния бряг.
В манастира около сектор четири се бе събрала цяла тълпа и всички надничаха в изкопа.
Изкопът представляваше правилен квадрат с размери шест на шест метра и дълбочина три метра. Откъм северния и източния край бяха открили страничните стени на каменни арки, което означаваше, че разкопките навлизат в структурата на катакомбите под манастира. Самите арки бяха запълнени със спечена пръст. Миналата седмица се бяха опитали да изкопаят траншея през северната арка, но тя сякаш не водеше наникъде. Преградиха я с летви и престанаха да й обръщат внимание.
Сега всеобщото вълнение се насочваше към източната арка, където от няколко дни насам копаеха нова траншея. Работата вървеше бавно, защото непрекъснато намираха човешки останки, за които Рик Чанг твърдеше, че са от тела на войници.
Кейт погледна надолу и видя, че стените на траншеята са рухнали навътре от двете страни. Сега голяма купчина пръст преграждаше пътя, а подир нея се бяха изсипали множество кафеникави черепи и кости.
Забеляза долу Марек, Рик Чанг и Елси, която бе напуснала леговището си, за да дойде. Елси въртеше дигиталната си камера върху триножника и правеше снимка след снимка. По-късно кадрите щяха да бъдат комбинирани в компютъра, за да оформят пълна панорама на разкопките. Щяха да снимат през един час и така да документират всяка фаза от работата.
Марек вдигна очи и видя Кейт на ръба.
— Хей — каза той, — търсех те. Слизай тук.
Тя се спусна по стълбата до дъното на изкопа. Под горещото следобедно слънце усети мирис на пръст и лек дъх на разложение. Един от черепите падна и се търкулна пред краката й. Но тя не го докосна; знаеше, че останките трябва да лежат така, докато Чанг не ги прибере.
— Това може да са катакомбите — каза Кейт, — но тези кости не са били подредени. Имало ли е сражение тук?
Марек сви рамене.
— Навсякъде е имало. Повече ме интересува това.
Той посочи към арката, която беше без украшения, заоблена и леко сплескана.
— Цистерцианска — каза Кейт. — Може би от дванайсети век.
— Да, ясно. Но какво ще речеш за това!
Точно под свода на арката рухналата пръст бе разкрила тъмен отвор, широк около метър.
— Ти какво мислиш? — попита Кейт.
— Мисля, че ще е най-добре да влезем. Незабавно.
— Защо? Закъде бързаме?
— Изглежда, че отвъд отвора има празно пространство — обади се Чанг. — Помещение, може би няколко помещения.
— И какво?
— Сега вътре нахлува въздух. Може би за пръв път от шестстотин години насам.
— А въздухът съдържа кислород — добави Марек.
— Мислиш, че вътре може да има предмети?
— Не знам — каза Марек. — Но ако има, за няколко часа могат да пострадат непоправимо. — Той се обърна към Чанг. — Тук ли е змията?
— Не, на поправка в Тулуза.
„Змия“ наричаха гъвкавия оптически кабел, който можеше да се включва към камера. Използваха го за проучване на недостъпни места.
— Защо просто не напълниш помещенията с азот? — попита Кейт.
Азотът беше инертен газ, по-тежък от въздуха. Ако го напомпеха през отвора, щеше да запълни помещението като вода и да опазва всичко вътре от окисляващото действие на кислорода.
— Бих го направил, ако имах достатъчно газ — каза Марек. Най-голямата ни бутилка е от петдесет литра.
Това не стигаше. Кейт посочи черепите.
— Ако направиш нещо сега, ще разместиш…
— Тия скелети не ме тревожат — каза Чанг. — И без това са разместени. Приличат на масово погребение след битка. Няма да научим кой знае какво от тях. — Той се обърна и погледна нагоре. — Крис, у кого е рефлекторът?
— Не е у мен — каза Крис. — Мисля, че за последно го използвахте тук.
— Не, в трети сектор е — обади се един от студентите.
— Донесете го. Елси, привършваш ли със снимките?
— Много си се разбързал.
— Привършваш ли, или не?
— След минутка.
Чанг подвикна на студентите горе да донесат рефлектора. Четирима хукнаха развълнувано към трети сектор. Марек говореше на останалите:
— Добре, слушайте. Искам прожектори, кислородни маски, дихателни филтри, въжета… веднага.
През цялото време Кейт продължаваше да се взира в отвора под арката. Самата арка й се струваше слаба, камъните бяха разхлабени. Обикновено арката се крепи от тежестта на стените, притискащи централния камък, ключовия камък на свода. Но тук цялата каменна дъга над отвора можеше да се срути. Купчината пръст отдолу беше рохкава. Тук-там все още се търкаляха камъчета и бучки. Цялата работа не й се харесваше.
— Андре, според мен катеренето оттук не е безопасно.
— Кой говори за катерене? Ще те спуснем отгоре.
— Мене ли?
— Да. Увисваш над арката, после се вмъкваш вътре. — Изглежда, смайването й се бе изписало на лицето, защото Марек се усмихна. — Няма страшно, и аз идвам с теб.
— Разбираш ли, че ако грешим…
Тя не довърши, но си помисли: Можем да бъдем погребани живи.
— Какво има? — попита Марек. — Страх ли те хвана?
Оттук нататък нямаше смисъл да разговарят.
Десет минути по-късно Кейт висеше край ръба на арката. На гърба си носеше раница с кислороден
