— Тихо, моля те.
Мина цяла минута, преди да свърши.
— Долният ляв джоб на раницата ти е отворен. Ти ли го отвори?
— Не.
— Значи е бил отворен през цялото време? Още когато си сложи раницата?
— Сигурно…
— Опирала ли си се на стената?
— Мисля, че не.
През цялото време бе внимавала да не събори нестабилната каменна зидария.
— Сигурна ли си? — настоя той.
— За Бога! Не, Андре, не съм сигурна.
— Добре. Сега ти ме провери.
Той й подаде фенера и се обърна с гръб към нея.
— Какво да проверя? — попита тя.
— Онова стъкло представлява замърсяване на обекта — каза Марек. — Трябва да обясним как е попаднало тук. Огледай дали някой джоб на раницата ми не е отворен.
Тя огледа. Всички ципове бяха затворени.
— Внимателно ли огледа?
— Да — отвърна с досада Кейт. — Много внимателно.
— Мисля, че малко избърза.
— Всичко огледах, Андре.
Марек се втренчи в камарата пръст пред тях. По нея все още се търкаляха камъчета.
— Може да е паднало от раницата, а след това пръстта да го е засипала…
— Да, възможно е.
— Щом си го разчистила с пръсти, значи не е било заровено плътно.
— Да, беше доста хлабаво.
— Добре. Значи това е обяснението.
— Какво?
— Някак сме донесли лещата с нас и докато разчиствахме пакета, тя е паднала и пръстта я е засипала. После ти си я видяла. Това е единственото възможно обяснение.
— Щом казваш…
Марек взе фотоапарата и засне стъклото на няколко пъти от различно разстояние — първо съвсем отблизо, после с постепенно отдалечаване. Едва тогава извади найлонова торбичка, предпазливо вдигна стъклото с пинцети и го пусна вътре. После обви торбичката още веднъж и подаде пакетчето на Кейт.
— Изнеси го навън. И внимавай, ако обичаш.
— Добре — каза тя.
Двамата се изкатериха към отвора по стръмната купчина пръст.
Навън студентите ги посрещнаха с радостни възгласи. Елси пое пакета и незабавно се втурна към къщата. Всички се смееха — освен Чанг и Крис Хюз. Те имаха слушалки и бяха чули целия разговор в подземието. И двамата изглеждаха мрачни и угрижени.
Замърсяването на археологически обект беше много сериозно произшествие и всички го знаеха. Като доказателство за немарлива работа при разкопките, то поставяше под съмнение всички останали открития на екипа. Типичен случай представляваше дребният скандал, станал миналата година в Ле-з-Ейзи.
В Ле-з-Ейзи имаше палеолитно находище — останки от лагер на първобитни хора под една висока скала. Археолозите разкопаваха земен слой отпреди триста и двайсет хиляди години, когато един от тях откри полузаровен презерватив. Предметът все още беше в станиолената си опаковка и никой не помисли дори за миг, че мястото му е в този слой. Но фактът, че е намерен там — при това засипан с пръст, — подсказваше, че не са работили внимателно. Случаят предизвика истинска паника сред екипа и тревогата продължи дори след като всички студенти бяха върнати най-позорно в Париж.
— Къде е онази леща? — обърна се Крис към Марек.
— У Кейт.
Тя му подаде пакетчето. Докато всички наоколо се веселяха, той обърна гръб на тълпата, свали външната опаковка и вдигна торбичката към светлината.
— Определено е съвременна изработка — каза той и печално поклати глава. — Ще проверя. Само не забравяй да го впишеш в отчета.
Марек отвърна, че няма да забрави. После Рик Чанг се завъртя и плесна с ръце.
— Добре, чуйте всички. Забавата свърши. Хайде на работа!
За следобед Марек бе организирал тренировка по стрелба с лък. Студентите харесваха този спорт и не пропускаха нито едно занимание; напоследък се включи и Кейт. Днес мишената бе сламено плашило, отдалечено на около петдесет метра. Младежите стояха в редица с лъковете си, а Марек крачеше зад тях.
— За да убиете човек — каза той, — трябва да помните едно: на гърдите му почти непременно ще има ризница или броня. По-малко вероятно е да бъдат защитени главата, шията и краката. Следователно, за да го убиете, трябва да се целите в главата или отстрани в ребрата, където няма броня.
Кейт го слушаше с лека усмивка. Андре взимаше всичко толкова на сериозно. Да убиете човек. Сякаш наистина имаше такава цел. В топлия следобед на Южна Франция, огласян от шума на колите по магистралата, мисълта изглеждаше просто абсурдна.
— Но ако искате да спрете човека — продължаваше Марек, простреляйте го в крака. Веднага ще падне. Днес ще използваме двайсет и пет килограмови лъкове.
Двайсет и петте килограма, за които ставаше дума, представляваха силата, необходима за изпъване на тетивата. Лъковете тежаха доста и трудно се обтягаха. Стрелите бяха дълги почти цял метър. Мнозина от младежите срещаха затруднения, особено в началото. Обикновено Марек приключваше тренировките с вдигане на тежести за укрепване на мускулите.
Самият Марек можеше да стреля с петдесеткилограмов лък. Не беше за вярване, но той твърдеше, че това било обичайното средновековно оръжие — далеч над възможностите на цялата група.
— Добре — каза Марек. — Заредете стрелите, прицелете се и стреляйте, моля.
Из въздуха полетяха стрели.
— Не, не, не, Дейвид, не дърпай, докато ти затрепери ръката. Поддържай контрол. Карл, виж си стойката. Боб, целиш се прекалено високо. Даян, внимавай с пръстите. Рик, сега е много по-добре. Е, хайде отново. Заредете стрелите, прицелете се и… стреляйте!
Наближаваше вечерта, когато Стърн се свърза с Марек по радиото и го помоли да дойде в къщата. Каза, че имал добри новини, Марек го завари да разглежда лещата под микроскоп.
— Какво има?
— Ето. Виж сам.
Той се отдръпна и Марек погледна през микроскопа. Видя лещата и гладкия ръб между двата диоптъра. Тук-там стъклото беше осеяно с бели кръгчета, като петна от бактерии.
— Какво трябва да видя? — попита Марек.
— Погледни левия край.
Марек придвижи статива наляво. Под ярката светлина ръбът изглеждаше побелял. После той забеляза, че бялото обхваща не само ръба, но и част от самата леща край него.
— Това са колонии от бактерии по лещата — обясни Стърн. Нещо като скален лак.
Археолозите наричаха „скален лак“ налепите от плесени и бактерии, покриващи долната част на камъните. Тъй като имаха органичен произход, тези налепи можеха да се използват при датирането на находката.
— Можеш ли да датираш това? — попита Марек.
— Бих могъл, ако имах достатъчно количество за анализ на въглерод 14 — отговори Стърн. — Но отсега
