— Празни приказки — каза Марек. — Тия цифри не доказват нито автентичност, нито фалшификация. Направи ли спектрографски анализ?
— Да. Току-що го привърших. Ето спектрите за трите съседни документа, текстът на професора е в средата.
На екрана се появиха три линии с поредица от остри зъбци и спадания.
— Отново е същото — добави Стърн. — Подобни, но не идентични.
— Не чак толкова идентични — каза Марек, оглеждайки зъбците. — Освен различното съдържание на желязо, в мастилото на професора имаме и следи от други елементи, включително… Какъв е този пик например?
— Хром.
Марек въздъхна.
— Което означава, че мастилото е съвременно.
— Не, не е задължително.
— В мастилото по другите два листа няма хром.
— Вярно. Но в средновековните мастила се среща хром. И то доста често.
— Има ли хром в тази долина?
— Не — каза Стърн, — но из цяла Европа са внасяли хром, защото е бил използван при изработката на мастила и текстилни бои.
— Ами останалите примеси? — попита Марек, сочейки другите зъбци. Той поклати глава. — Съжалявам, просто не мога да повярвам.
— Съгласен съм — каза Стърн. — Сигурно е шега.
— Но няма как да сме сигурни без въглероден анализ — добави Марек.
Анализът с въглерод 14 би позволил да определят възрастта на мастилото и пергамента с точност до петдесет години. Това беше достатъчно, за да изяснят дали имат работа с фалшификация.
— Щом веднъж сме започнали, бих желал да проверя документа с термолуминесценция, а може би и лазерно активиране — каза Стърн.
— Тук няма как го направиш.
— Да, ще отнеса пергамента в Ле-з-Ейзи.
Градчето Ле-з-Ейзи в съседната долина бе център на палеолитните проучвания в Южна Франция и разполагаше с отлично оборудвана лаборатория, където можеше да се направи датиране по въглеродния и калиево-аргонния метод, а също така чрез неутронно активиране и други сложни тестове. Резултатите не бяха чак толкова точни, колкото тези от лабораториите в Париж или Тулуза, но за сметка на това учените получаваха отговор само след няколко часа.
— Има ли надежда да стане тази нощ? — попита Марек.
— Ще се опитам.
Крис се върна при групата; бе опитал да се свърже с професора по телефона.
— Нищо — каза той. — Отговаря ми само телефонният секретар.
— Добре — каза Марек. — В момента няма какво друго да сторим. Предполагам, че този надпис е нелепа шега. Нямам представа чие дело може да бъде… но някой го е направил. Утре можем да датираме документа по въглеродния метод. Не се съмнявам, че ще излезе съвременен. И въпреки цялото ми уважение към Елси, най-вероятно е фалшификат.
Елси настръхна.
— Във всеки случай — продължи Марек — утре професорът трябва да се обади и тогава ще го попитаме. А междувременно предлагам да се наспим добре.
Марек тихичко затвори вратата, преди да включи осветлението. После се огледа.
Както бе очаквал, стаята се оказа безупречно чиста. Изглеждаше скромна и спретната като монашеска килия. До леглото бяха подредени грижливо един върху друг няколко протокола от разкопките. Върху бюрото вдясно, край изключения портативен компютър, имаше още документи. Марек отвори чекмеджето на бюрото и набързо прегледа съдържанието.
Но не откри търсеното.
Тогава пристъпи към гардероба. Дрехите на професора бяха закачени грижливо, на равни разстояния. Марек прерови джобовете, но пак не намери каквото търсеше. Може и да не са тук, помисли си той. Може да ги е взел в Ню Мексико.
В този момент забеляза пластмасовия калъф, пъхнат отстрани.
Марек извади калъфа и го отвори. Вътре имаше очила. Той ги сложи върху бюрото.
Лещите бяха бифокални, с овална форма.
Марек извади от джоба на ризата си найлоново пликче. Внезапно чу зад гърба си скърцане, обърна се и видя на прага Кейт Ериксън.
— Ровиш се из бельото му, а? — попита тя с леко повдигнати вежди. — Видях светлина под вратата и реших да надникна.
— Без да почукаш? — каза Марек.
— Ами ти какво правиш тук? — отвърна Кейт. После видя пликчето. — Това да не е каквото си мисля?
— Да.
Марек извади с пинцети бифокалната леща от пликчето и я сложи върху бюрото, до очилата на професора.
— Не са идентични — каза Кейт. — Но бих казала, че лещата е негова.
— Аз също.
— Но нали точно това си мислеше през цялото време? На този обект само той носи бифокални очила. Значи замърсяването трябва да идва от него.
— Само че няма никакво замърсяване — каза Марек. — Тази леща е стара.
Кейт се вгледа отблизо.
— Невъзможно. Погледни как са шлифовани ръбовете. Също като в очилата на професора. Лещата трябва да е съвременна.
— Знам, но Дейвид настоява, че е стара.
— Колко стара?
— И той не знае.
— Не може ли да определи възрастта?
Марек поклати глава.
— Няма достатъчно органичен материал.
— В такъв случай ти си дошъл тук, защото… — Кейт помълча и се вгледа първо в очилата, после в Марек. Навъси се. — Доколкото си спомням, Андре, ти каза, че онзи надпис е фалшификат.
— Да, така казах.
— Но същевременно помоли Дейвид да направи въглеродна проба още тази нощ, нали?
— Да…
— А после дойде тук с лещата, защото си разтревожен… — Тя тръсна глава, сякаш, за да я избистри. — От какво? Какво смяташ, че става?
Марек я погледна.
— Нямам ни най-малка представа. Всичко ми се струва пълна безсмислица.
— Но се тревожиш.
— Да — каза Марек. — Тревожа се.
Следващото утро бе топло и ясно, слънцето грееше ослепително от безоблачното небе. Професорът не се обаждаше. Марек го потърси на два пъти, но попадаше само на телефонния секретар: „Оставете ми съобщение и ще ви позвъня.“
Нямаше новини и от Стърн. Когато го потърсиха по телефона, от лабораторията в Ле-з-Ейзи отговориха, че е зает. Някакъв раздразнен техник заяви:
— Пак прави същите проби! Вече за трети път!
