ти казвам, че няма да стане. С толкова малко количество не може да се направи свястна проба. Излишно е да опитваме.
— Тогава?
— Въпросът е там, че виждаш оголения край на лещата, нали? За който Кейт казва, че стърчал от земята.
— Вярно…
— Значи това нещо е старо, Андре. Не знам колко старо, но не е замърсяване на обекта. Рик проучва днешните кости и смята, че една част са от по-късен период — осемнайсети, може би дори деветнайсети век. Което означава, че някой от хората може да е носил бифокални очила.
— Не знам. Лещата ми се струва изработена доста прецизно.
— Това не означава, че е нова — възрази Стърн. — Още преди двеста години е имало добри методи за шлифоване на стъкло. Уговорих се с един специалист по оптика от Ню Хейвън да изследва лещата. Помолих Елси да прегледа по-бързо документите от пакета, за да види дали в тях няма нещо необичайно. Междувременно смятам, че можем да си отдъхнем.
— Това е добра новина — усмихна се Марек.
— Мислех, че би желал да го узнаеш. Е, ще се видим на вечеря.
Бяха се уговорили да вечерят на стария градски площад на селцето Дом, разположено върху скалите, на няколко километра от обекта. Привечер Крис най-сетне успя да се отърве от лошото си настроение през целия ден и очакваше вечерята с нетърпение. Питаше се дали Марек има новини от професора и ако не, какво да предприемат. Имаше чувството, че предстои нещо важно.
Настроението му отново се развали, когато пристигна и пак завари борсовите посредници на тяхната маса. Канеше се да им обърне гръб и да си върви, но Кейт бързо стана, прегърна го през кръста и го поведе към масата.
— Бих предпочел да се оттегля — прошепна той. — Не мога да ги понасям.
Но Кейт го прегърна лекичко и го бутна на един свободен стол. Изглежда, тази вечер черпеха бизнесмените — виното беше „Шато Лафит-Ротшилд 95“, по две хиляди франка бутилката.
Защо пък не, по дяволите, рече си той.
— Е, това градче наистина е чаровно — говореше едната американка. — Днес ходихме да разгледаме стените около него. Доста са дълги. И високи. А онази порта на влизане в града е много красива, нали знаете, с двете кръгли кули отстрани.
Кейт кимна.
— Смешното е, че много села, които днес смятаме за чаровни, всъщност са били супермаркетите на четиринайсети век.
— Супермаркети ли? — изненада се жената. — Как така?
В този момент запращя радиостанцията на Марек.
— Андре! Чуваш ли ме?
Беше Елси. Тя никога не идваше на вечеря с останалите, предпочиташе да работи до късно над документите. Марек откачи радиостанцията от колана си.
— Да, Елси.
— Току-що открих нещо направо смахнато.
— Да…
— Би ли помолил Дейвид да дойде? Ще ми трябва неговата помощ за анализите. Но да ви кажа още отсега, момчета — ако това е шега, никак не ми харесва.
Радиостанцията щракна и връзката се прекъсна.
— Елси!
Никакъв отговор. Марек огледа останалите.
— Някой да си е правил шега с нея?
Всички поклатиха глави.
— Може да е превъртяла — обади се Крис Хюз. — Не бих се учудил, след толкова часове взиране в пергаментите.
— Ще видя какво иска — каза Дейвид Стърн, после стана от масата и се отдалечи в мрака.
Крис се запита дали да не тръгне с него, но в този момент Кейт го погледна и се усмихна. Той се облегна назад и посегна към чашата.
— Значи казвате…, че тези градчета са били като супермаркети?
— Да, много от тях са били точно това — отговори Кейт Ериксън. — Представлявали са капиталовложения на строителни предприемачи с цел забогатяване. Също като днешните търговски зони. И са били изграждани по същите принципи. — Тя се завъртя на стола и посочи към площада зад тях. — Виждате ли пазарчето с дървен покрив насред площада? Подобни покрити пазари ще срещнете в много от околните селища. Това е знак, че се намирате в бастида — новосъздадено, укрепено градче. През четиринайсети век във Франция са били изградени почти хиляда бастиди. Някои от тях — с цел отбрана на територията. Но повечето възниквали просто за да носят пари.
Това привлече вниманието на борсовите посредници. Единият рязко вдигна глава и каза:
— Чакайте малко. Как се печелят пари с изграждане на села?
Кейт се усмихна.
— Ето как е действала икономиката на четиринайсети век. Да речем, че сте благородник, притежаващ много земя. През четиринайсети век Франция е покрита предимно с гори, следователно и вие притежавате гори, пълни с вълци. Може тук-там да са се заселили фермери, които ви плащат мизерен наем. Но така не се забогатява. А след като сте благородник, през цялото време отчаяно се нуждаете от пари, за да водите войни и да поддържате разкоша, който се очаква от вас. В такъв случай как да увеличите дохода от земите си? Построявате ново градче. Привличате хора да се заселят, като им обещавате данъчни отстъпки и някои привилегии, записани в градската харта. Най-често се налага да освободите гражданите от феодални задължения.
— И защо им се дават тези привилегии?
— Защото много скоро в града ще има пазари и търговци, а данъците и таксите ще ви носят много повече приходи. Взимате такса за всичко. За използването на пътя към града. За правото на влизане отвъд градските стени. За сергиите на пазара. За поддържането на реда чрез въоръжени отряди. За това, че допускате лихвари на пазара.
— Не е зле — каза единият от бизнесмените.
— Никак даже. И отгоре на всичко взимате процент за всяка продажба на пазара.
— Наистина ли? Какъв процент?
— Зависи от мястото и конкретната стока. В общи линии от един до пет процента. Тъй че пазарът е истинската причина за съществуване на градчето. Виждате го и в устройството на града. — Кейт посочи настрани. — Погледнете църквата. В по-ранните векове църквата е била център на всяко селище. Хората са посещавали литургия поне веднъж дневно. Целият живот се въртял около църквата. Но тук, в Дом, църквата е изместена настрани. Сега пазарът е център на градчето.
— Значи всички пари са идвали от пазара?
— Не съвсем защото укрепеният град отбранява цялата област, което означава, че селяните разчистват околните земи и строят нови ферми. Казано с две думи, новото градче е било добро капиталовложение. Затова са построили толкова много.
— И това ли е единствената причина за строежа им?
— Не, много от тях са се изграждали по военни съображения като…
Радиостанцията на Марек запращя. Пак беше Елси.
— Андре!
— Да — каза Марек.
— По-добре да дойдеш веднага тук. Защото не знам как да се справя.
— Защо? Какво има?
— Просто ела. Незабавно.
