Защо? — питаше се Марек. Поколеба се дали да не отскочи до Ле-з-Ейзи — с кола можеше бързо да стигне дотам, — но предпочете да остане в лагера за, в случай че професорът позвъни.
Професорът не се обаждаше.
Някъде към средата на утрото Елси възкликна:
— Ха!
— Какво има?
Елси гледаше друг пергамент.
— Този лист беше в купчината точно преди текста на професора — каза тя.
Марек пристъпи до нея.
— И какво?
— Струва ми се, че има петна от писалката на професора. Виждаш ли, тук и тук.
Марек сви рамене.
— Вероятно е разглеждал този лист, преди да напише текста.
— Но петната са в празното поле, сякаш, за да отбележат нещо — каза Елси.
— Да отбележат ли? За какво става дума в документа?
— Природонаучен текст — отговори тя. — Един от монасите описва някаква подземна река. Казва, че трябвало да се внимава на определени места, отбелязани с крачки.
— Подземна река…
Марек не прояви интерес. Монасите бяха учените на онази епоха и често пишеха съчинения за местната география, наръчници по дърводелство, кога да се подрязват овошките, как да се съхранява зърното през зимата и тъй нататък. Макар и любопитни, тия текстове най-често се оказваха погрешни.
— Ключът е у Марцелус… — разчиташе Елси. — Интересно, какво ли означава това? Точно него е отбелязал професорът. После… нещо за… великански крака… не… може би краката на великана?… И е написано vivix, което на латински означава… чакай да видя… Тази дума не си я спомням…
Тя разгърна речника.
Марек излезе навън и неспокойно закрачи напред-назад. Чувстваше се нервен, напрегнат.
— Странно — каза тя, — няма такава дума. Поне в този речник.
После бавно и методично си записа нещо.
Марек въздъхна.
Часовете се влачеха едва-едва.
Професорът не се обаждаше.
Най-сетне стана три следобед; студентите се събраха на почивка в голямата палатка. Марек стоеше на входа и ги гледаше. Изглеждаха безгрижни — смееха се, подхвърляха си шеги, побутваха се.
Телефонът иззвъня. Той веднага извърна глава. Елси вдигна слушалката и Марек я чу да казва:
— Да, в момента е тук…
Марек изтича при нея.
— Професорът ли е?
— Не. Някой от Ай Ти Си.
И тя му подаде слушалката.
— Андре Марек слуша — каза той.
— О, да. Моля ви, изчакайте, мистър Марек. Мистър Донигър иска спешно да разговаря с вас.
— Така ли?
— Да. От няколко часа опитваме да се свържем с вас. Моля ви, изчакайте да го открия.
Настана мълчание. Чуваше се тиха класическа музика. Марек закри слушалката с длан и прошепна на Елси:
— Донигър.
— Хей, порасна ти работата — подхвърли тя. — Разговаряш с голямата клечка.
— Защо съм му потрябвал на Донигър?
Пет минути по-късно той все още чакаше на телефона, когато Стърн влезе, поклащайки глава.
— Няма да ми повярвате.
— Е? Какво има? — попита Марек.
Стърн мълчаливо му подаде лист хартия. Върху него беше написано:
638 ± 47
— Какво означава това? — попита Марек.
— Възрастта на мастилото.
— За какво говориш?
— За мастилото върху онзи пергамент — каза Стърн. — То е на шестстотин трийсет и осем години с възможно отклонение от четирийсет и седем години в плюс или минус.
— Какво? — възкликна Марек.
— Точно така. Мастилото е от 1361 година.
— Какво?
— Знам, знам — каза Стърн. — Но направихме теста три пъти. Няма съмнение. Ако професорът наистина е писал това, трябва да го е направил преди шестстотин години.
Марек завъртя листа. От другата страна беше написано:
1361 г. ± 47 години
Музиката в слушалката прекъсна с тихо щракване и нечий напрегнат глас изрече:
— Говори Боб Донигър. Мистър Марек?
— Да — каза Марек.
— Може би не си спомняте, но се срещнахме преди две години, когато посетих обекта.
— Спомням си много добре — каза Марек.
— Обаждам се заради професор Джонстън. Много сме разтревожени за неговата безопасност.
— Изчезнал ли е?
— Не, не е изчезнал. Знаем точно къде се намира.
Нещо в гласа на Донигър накара Марек да потрепери.
— В такъв случай може ли да говоря с него?
— За съжаление в момента не можете.
— Заплашва ли го нещо?
— Трудно е да се каже. Надявам се, че не. Но ще ни трябва помощ от вас и вашата група. Вече изпратих самолет да ви вземе.
— Мистър Донигър — каза Марек, — получихме съобщение от професор Джонстън, но то изглежда така, сякаш е пратено преди шестстотин години.
— Не по телефона — прекъсна го Донигър. Но Марек забеляза, че в гласа му не прозвуча изненада. — Сега във Франция е три следобед, нали?
— Да, малко след три.
— Добре — каза Донигър. — Вземете трима души от екипа, които познават най-добре областта около Дордона. После идете на летището в Бержерак. Не губете време за багаж. Когато пристигнете, ще ви осигурим всичко необходимо. Самолетът каца в шест вечерта по ваше време и с него ще пристигнете в Ню Мексико. Ясно ли е?
— Да, но…
— Ще ви чакам.
И Донигър прекъсна разговора.
Дейвид Стърн погледна Марек.
— Каква беше тази история?
— Върви да си вземеш паспорта — каза Марек.
— Какво?
— Върви да си вземеш паспорта. После се върни с колата.
— Отиваме ли някъде?
— Да, отиваме — каза Марек и посегна към радиостанцията.
