Застанала върху крепостните стени, Кейт Ериксън гледаше от шест метра височина широкия тревист двор на замъка Ла Рок. Из двора се тълпяха туристи от десетина националности с пъстри дрехи и къси панталони. Фотоапаратите щракаха във всички посоки.
Кейт чу едно момиченце долу да казва:
— Пак замък. Защо трябва да обикаляме тия глупави замъци, мамо?
— Защото на татко му е интересно — отговори майката.
— Но те всичките са еднакви, мамо.
— Знам, скъпа…
Малко по-настрани бащата стоеше между ниските зидове, останали от някогашно помещение.
— А това — обяви той на семейството си — е била голямата зала.
Кейт погледна нататък и веднага видя, че не е прав. Човекът стоеше сред останките от кухнята. Личеше си по трите големи пещи, които още се виждаха в стената отляво. А зад мъжа можеше да се види и каменният улей, по който бе идвала водата за готвене.
— Какво е ставало в голямата зала? — попита дъщерята.
— Тук са организирали пиршествата и гостуващите рицари са идвали да се поклонят на краля.
Кейт въздъхна. Нямаше сведения някога в Ла Рок да е идвал крал. Напротив, документите сочеха, че замъкът винаги е бил частен, построен през единайсети век от някой си Арман дьо Клери, а в началото на четиринайсети век допълнен с втора крепостна стена и нови подвижни мостове. Този допълнителен строеж бил извършен от рицар на име Франсоа льо Гро, или Франсис Дебелия, през 1302 година.
Въпреки френското си име Франсоа бил английски рицар и изградил Ла Рок в модерния за онова време стил, въведен от Едуард Първи. Едуардианските замъци били големи, с обширни вътрешни дворове и приятни покои за владетеля. Това допаднало на Франсоа, който според съвременниците си се отличавал с артистичен темперамент, мързел и вечно безпаричие. Наложило му се да ипотекира замъка, а по-късно дори да го продаде. По време на Стогодишната война владетелите на Ла Рок често се сменяли. Но укрепленията свършили работа — замъкът нито веднъж не бил завоюван в сражение, а само чрез търговски сделки.
Колкото до голямата зала, Кейт виждаше останките й далече надясно, силно разрушени, но все пак достатъчни, за да се види, че наистина е била голяма, с дължина около трийсет метра. Запазена бе огромната камина — три метра широка и четири дълга. Кейт знаеше, че зала с такива размери трябва да е имала каменни стени и дървен покрив. И наистина, като се вгледа, тя различи в горния край на камъните широки жлебове за хоризонталните греди. Над тези греди се бяха кръстосвали опорите на покрива.
Покрай нея по тясната площадка се изниза върволица английски туристи. Екскурзоводът обясняваше:
— Тези стени са били изградени от сър Франсис Злия през 1363 година. Сър Франсис наистина не е бил цвете за мирисане. Обичал да изтезава мъже, жени и дори деца в подземните си тъмници. А сега, ако погледнете наляво, ще видите Любовния зъбер, от който скочила през 1292 година мадам Дьо Рено, за да скрие позора си, след като забременяла от коняря на своя съпруг. Все още се спори дали наистина е скочила, или е била блъсната от оскърбения мъж…
Кейт въздъхна. Откъде ги измисляха тия неща? Тя се наведе над скицника, върху който рисуваше очертанията на стените. В този замък имаше и тайни проходи. Но Франсис Дебелия бе проявил добри архитектурни умения. Неговите тайни проходи бяха предназначени единствено за отбрана. Един от тях минаваше от крепостната стена под отсрещния край на голямата зала и излизаше зад камината. Друг следваше очертанията на южната стена.
Но най-важният тунел все още й се губеше. Според летописеца от четиринайсети век Фроасар замъкът Ла Рок нито веднъж не бил превзет с обсада, защото нападателите не можели да открият тайния тунел, по който замъкът се снабдявал с храна и вода. Носели се слухове, че този тунел бил свързан с мрежа от пещери във варовиковите възвишения зад замъка; че бил много дълъг и стигал до потаен отвор в скалите.
Някъде.
Най-лесното би било да открие входа на този тунел в замъка и оттам да го проследи. Но за целта щеше да й трябва техническа помощ. Може би ултразвуково или радарно сондиране. Само че замъкът трябваше да е празен. В понеделник не се допускаха туристи; значи идния понеделник можеха да дойдат и…
Радиостанцията й запращя.
— Кейт!
Обаждаше се Марек.
Тя вдигна радиостанцията до лицето си и натисна бутона.
— Да, слушам те.
— Върни се веднага. Имаме извънредно произшествие.
И той прекъсна.
На три метра под водата Крис Хюз чуваше бълбукащото съскане на въздушния регулатор, докато нагласяше въжетата, които го удържаха срещу напора на течението. Днес видимостта беше сравнително добра, около четири метра, и той виждаше край брега целия масивен пилон на укрепения мост. Пилонът свършваше с купчина големи дялани камъни, която пресичаше цялата река. Това бяха останки от някогашното платно на моста.
Крис се движеше бавно над купчината и разглеждаше камъните. Търсеше жлебове и вдлъбнатини, по които да разбере дали са били използвани греди. От време на време се мъчеше да преобърне някой камък, но под водата това бе трудно, защото нямаше опора.
Над себе си влачеше пластмасов поплавък със знаменце на червени ивици. Това би трябвало да го предпази от гребните лодки на туристите. Или поне така се надяваше.
Внезапно нещо го дръпна от дъното. Той изскочи на повърхността и си удари главата в жълт каяк. Човекът в лодката стискаше поплавъка и крещеше на някакъв чужд език, може би немски.
Крис извади мундщука от устата си и каза:
— Остави това нещо, ако обичаш.
Онзи отвърна с порой от немски думи, сочейки раздразнено към брега.
— Слушай, приятел, не знам какво…
Човекът продължаваше да крещи и да размахва пръст към брега.
Крис се озърна.
Един от студентите стоеше на брега с радиостанция в ръката. Той също крещеше. Крис се вслуша и след малко разбра думите.
— Марек иска да се прибереш. Веднага.
— Господи, не може ли да изчака половин час, докато привърша с…
— Той каза веднага.
Над далечните възвишения висяха черни облаци и изглеждаше, че ще вали. Донигър остави слушалката и каза:
— Съгласиха се да дойдат.
— Добре — кимна Даян Крамър. Тя стоеше срещу него, с гръб към планините. — Нуждаем се от тяхната помощ.
— Да, за съжаление.
Донигър стана от бюрото и закрачи из кабинета. Когато мислеше напрегнато, не го свърташе на едно място.
— Просто не разбирам как изобщо изтървахме професора — каза Даян. — Сигурно е навлязъл в света. Ти му каза да не го прави. Дори не искаше да го пуснеш. А той сигурно е навлязъл в света.
— Не знаем какво се е случило — каза Донигър. — И представа си нямаме, по дяволите!
— Освен че е написал послание — напомни Даян.
— Да. Според Елси Кастнър. Кога разговаря с нея?
— Снощи — каза Даян. — Обади ми се веднага, щом успя да се освободи. Тя е много надеждна връзка и…
Донигър раздразнено махна с ръка.
