експеримент е извършван. Създавате толкова слаб светлинен лъч, че се излъчва само по един фотон наведнъж. А зад процепите можете да сложите много чувствителни детектори… толкова чувствителни, че да регистрират дори един единствен фотон. Съгласни ли сте?
Студентите кимнаха, но този път по-бавно.
— Сега вече не може да има въздействие на други фотони, защото имаме работа само с един фотон. И тъй, фотоните преминават един по един. Детекторите отбелязват къде падат фотоните. И след няколко часа получаваме горе-долу такъв резултат.
— Какво виждаме? Виждаме, че отделните фотони падат само на определени места, а други изобщо не докосват. Държат се точно по същия начин, както и в цялостен сноп светлина. Но нали са минавали един по един. Няма други фотони, които да ги отклоняват. И все пак нещо ги отклонява, защото създават обичайната интерферентна картина. Е, добре. Какво отклонява единичния фотон?
Тишина.
— Мистър Стърн?
Стърн поклати глава.
— Ако изчислим вероятностите…
— Хайде да не бягаме в математиката. Нека си останем с реалността. В края на краищата този експеримент е направен, с реални фотони, падащи върху реални детектори. И нещо реално ги е отклонило. Въпросът е: какво?
— Трябва да са други фотони — каза Стърн.
— Да — потвърди Гордън, — но къде са? Имаме детектори, а не засичаме други фотони. Къде са тогава?
— Признавам — въздъхна Стърн и вдигна ръце.
— Как тъй признаваш? — попита Крис. — Какво признаваш?
Гордън кимна на Стърн.
— Обяснете им.
— Според него интерференцията при единични фотони доказва, че реалността е нещо повече от онова, което виждаме в нашата вселена. Интерференцията е факт, но не виждаме причините й в нашата вселена. Следователно влиянието идва от фотони в други вселени. И това доказва, че има други вселени.
— Правилно — каза Гордън. — И тези вселени понякога взаимодействат с нашата.
— Съжалявам — каза Марек. — Ще обясните ли и това? Защо другите вселени ще взаимодействат с нашата?
— Такава е същността на мултивселената — отговори Гордън. — Не забравяйте, множеството вселени в мултивселената се делят непрестанно, което означава, че много от тях са твърде подобни на нашата. И именно подобните си взаимодействат. Всеки път, когато пускаме лъч светлина в нашата вселена, подобни лъчи се появяват в безброй подобни вселени и техните фотони взаимодействат с нашите, за да създадат интерферентната картина, която виждаме.
— И вие твърдите, че това е вярно?
— Абсолютно вярно. Експериментът е провеждан многократно.
Марек се навъси. Кейт гледаше масичката. Крис се чешеше по главата. Най-сетне Дейвид Стърн каза:
— Не са ли всички вселени като нашата?
— Не.
— А еднакво ли тече времето в тях?
— Не, не навсякъде.
— Следователно някои вселени съществуват в по-ранно време?
— Да. По-точно, тъй като броят им е безкраен, вселените съществуват във всички по-ранни времена.
Стърн се замисли за момент.
— И вие ни казвате, че ITC притежава технология за пътуване в тези други вселени.
— Да — потвърди Гордън. — Точно това ви казвам.
— Как?
— Създаваме връзка чрез пробиви в квантовата пяна.
— Имате предвид Уилъровата пяна? Пространствено-временни флуктуации на субатомарно ниво?
— Да.
— Но това е невъзможно.
Гордън се усмихна.
— Много скоро ще се убедите в противното.
— Ние ли? — попита Марек. — Какво искате да кажете?
— Мисля, че ме разбрахте — каза Гордън. — Професор Джонстън е в четиринайсети век. Искаме да се върнете там и да го намерите.
Всички мълчаха. Стюардесата натисна един бутон и прозорчетата се затвориха едновременно, закривайки слънчевата светлина. Тя обиколи салона, като сваляше облегалките на креслата и слагаше върху тях одеяла и чаршафи. До всяко кресло сложи чифт големи слушалки с меки уплътнения.
— Значи се връщаме в четиринайсети век? — каза най-сетне Крис Хюз. — Как?
— По-лесно ще бъде да ви го покажем — отвърна Гордън. Той подаде на всекиго малко целофаново пликче с хапчета. — В момента искам да изпиете това.
— Какво е? — попита Крис.
— Три вида успокоителни. После искам да легнете и да си сложите слушалките. Можете и да спите. Полетът е само десет часа, тъй че няма да научите много. Но поне ще свикнете с езика и произношението.
— Какъв език? — попита Крис, докато взимаше хапчетата.
— Староанглийски и средновековен френски.
— Аз ги знам — каза Марек.
— Едва ли познавате точното произношение. Сложете си слушалките.
— Но никой не знае точното произношение — обади се Марек и веднага млъкна.
— Скоро ще разберете, че ние го знаем.
Крис легна. Зави се с одеялото и надяна слушалките. Така поне не чуваше рева на двигателите.
Хапчетата навярно бяха много силни, защото изведнъж се почувства напълно спокоен. Очите му сами се затваряха. Той чу как нечий глас произнесе в слушалките:
— Поемете дълбоко дъх. Представете си, че сте в красива, топла градина. Всичко е познато и ви успокоява. Пред себе си виждате врата, която води надолу към мазето. Отваряте вратата. Познавате мазето добре, защото е ваше. Започвате да слизате по каменните стъпала към топлото и познато мазе. На всяка стъпка чувате гласове. Приятно ви е да ги слушате и разбирате всичко, което казват.
После започнаха да се редуват мъжки и женски глас.
— Дай ми шапката. Yiff may mean haht.
— Ето ти шапката. Hair baye thynhatt.
— Благодаря. Grah mersy.
— Моля. Ayepray thee.
Изреченията ставаха по-дълги. Скоро му стана трудно да ги следи.
— Студено ми е. Бих предпочел одеяло. Ayeam chillingcold, ее wolld leifer half a coot.
Крис се унасяше леко, неусетно, и имаше чувството, че все още слиза по стъпалата надолу към просторно, кънтящо, приятно място. Беше спокоен, макар че при последните две изречения го бодна лека тревога.
— Приготви се за бой. Dicht theeselv to ficht.
— Къде ми е мечът? Whar beest mee swearde?
Ho после той въздъхна и заспа.
