Донигър помълча.
— Не искахме да го пускаме. Той пак ни заплаши. В крайна сметка нямахме друг избор, освен да му разрешим. Това бе преди три дни. Той все още е в миналото. Помоли ви за помощ с послание, което знаеше, че ще намерите. Вие познавате онова място и онази епоха по-добре от всички на света. Трябва да се върнете и да го спасите. Това е единственият му шанс.
— Какво точно стана с професора, след като се върна в миналото? — попита Марек.
— Не знаем — каза Донигър. — Той наруши правилата.
— Правилата ли?
— Трябва да разберете, че тази технология все още е съвсем нова. Много внимаваме при нейната употреба. Вече втора година изпращаме наблюдатели в миналото — използваме бивши морски пехотинци, военни с отлично обучение. Но, разбира се, те не са историци, а и ние ги държим изкъсо.
— В какъв смисъл?
— Нито веднъж не сме разрешили на наблюдателите да влязат в тамошния свят. Никому не разрешаваме да остане по-дълго от час. И никому не разрешаваме да се отдалечи от машината на повече от петдесет метра. Все още никой не е изоставял машината, за да тръгне из света.
— Но професорът го е направил? — каза Марек.
— Да, така изглежда.
— И ние ще трябва да сторим същото, ако искаме да го намерим. Ще трябва да навлезем в света.
— Да — потвърди Донигър.
— И казвате, че ще бъдем първите? Първите хора, които навлизат в света на миналото?
— Да. Вие и професорът преди вас.
Тишина.
Изведнъж Марек се усмихна широко.
— Страхотно. Изгарям от нетърпение.
Но останалите мълчаха. Изглеждаха тревожни, напрегнати.
— Ами онзи, дето са го намерили в пустинята… — обади се Стърн.
— Джо Троб — каза Донигър. — Той беше един от най-добрите ни учени.
— Какво е търсил в пустинята?
— Изглежда, че е отишъл дотам с автомобил. По-късно откриха колата му. Но не знаем защо го е направил.
— Казват, че имало нещо много объркано с пръстите му — подхвърли Стърн.
— В протокола от аутопсията не се споменава нищо за пръстите — отвърна Донигър. — Починал е от сърдечен удар.
— Значи смъртта му не е свързана с вашата технология?
— Категорично — каза Донигър.
Отново настана мълчание. Крис се размърда на стола.
— Казано с прости думи… доколко е безопасна тази технология?
— По-безопасна, отколкото карането на автомобил — отговори Донигър без колебание. — Ще бъдете инструктирани подробно и ще изпратим заедно с вас най-опитните си наблюдатели. Пътуването ще трае не повече от два часа. Просто се върнете и приберете професора.
Крис Хюз потрепваше с пръсти по масата. Кейт хапеше устни. Никой не казваше нито дума.
— Вижте какво, не ви насилваме — побърза да добави Донигър. — Изцяло от вас зависи дали ще отидете, или не. Но професорът ви помоли за помощ. И не вярвам, че ще го изоставите.
— Защо не изпратите само наблюдателите? — попита Стърн.
— Защото те не знаят достатъчно, Дейвид. Както сами разбирате, светът там е съвсем различен. Вие имате предимството да разполагате със знания. Познавате с пълни подробности както мястото, така и епохата. Знаете езиците и обичаите.
— Но знанията ни са чисто академични — възрази Крис.
— Вече не — каза Донигър.
Един по един студентите напуснаха залата и тръгнаха с Гордън да видят машините. Донигър ги проследи с поглед, после се обърна, когато Даян Крамър влезе в стаята. Тя бе наблюдавала целия разговор от съседната стая.
— Как мислиш, Даян — каза Донигър, — ще заминат ли?
— Да. Ще заминат.
— Могат ли да се справят?
Даян Крамър помълча.
— Според мен шансът е петдесет на петдесет.
Слизаха по широка бетонна рампа, създадена сякаш за минаване на камиони. На дъното имаше масивна стоманена врата. Марек забеляза шест телевизионни камери, монтирани на различни места над рампата. Докато групата се спускаше към вратата, камерите се извъртаха подир нея. Когато стигнаха долу, Гордън вдигна очи към най-близката камера и зачака.
Вратата се разтвори.
Гордън въведе гостите в малкото помещение отвъд нея. Вратата се затвори зад тях с тежък метален звън. Гордън прекрачи към следващата врата и отново изчака.
— Не можете ли да ги отворите? — попита Марек.
— Не.
— Защо? Не ви ли вярват?
— Не вярват на никого — каза Гордън. — Повярвайте ми, никой не може да влезе тук без наше разрешение.
Втората врата се отвори.
Влязоха в грубовата метална клетка. Въздухът беше хладен, леко застоял. Вратата се захлопна зад тях. С тихо бръмчене клетката потегли надолу.
Марек разбра, че се намират в асансьор.
— Ще се спуснем на триста метра дълбочина — каза Гордън. Моля ви за търпение.
Асансьорът спря и вратата се отвори. Тръгнаха по дълъг, кънтящ коридор с бетонни стени.
— Това е нивото за контрол и поддръжка — обясни Гордън. Самите машини са на още сто и петдесет метра под нас.
Стигнаха до поредната масивна врата — този път тъмносиня и прозрачна. Отначало Марек помисли, че е направена от извънредно дебело стъкло. Но когато невидими електромотори отдръпнаха двете крила настрани, той забеляза лекото потрепване под повърхността.
— Вода — каза Гордън. — Тук на доста места използваме водна защита. Квантовата технология е много чувствителна към външните влияния: космически лъчи, електромагнитни смущения и тъй нататък. Именно затова сме се заровили под земята.
Отпред се появи още една стъклена врата. Минаха през нея и се озоваха в ослепително бял коридор с врати от двете страни. На първата отляво имаше надпис ПРЕДВАРИТЕЛНО КОМПРЕСИРАНЕ. На следващата — ПОЛЕВА ПОДГОТОВКА. А малко по-нататък по коридора видяха табелка с една-единствена дума — ТРАНЗИТ.
Гордън потри длани.
— Да започнем от компресирането.
Залата беше малка и Марек си помисли, че прилича на болнична лаборатория; обзе го лека тревога. В центъра на помещението се издигаше вертикална тръба, висока над два метра и широка около метър и половина. Част от стената бе открехната. От вътрешната страна имаше бледи хоризонтални ивици.
— Да не е машина за слънчев загар? — попита марек.
— Не, това е усъвършенстван резонансов скенер. Като тези, които използват в болниците, само че по- мощен. Но ще видите, че е добра подготовка за самата машина. Предлагам да влезете пръв, доктор Марек.
