БЛЕК РОК
„Не рискуваш ли всичко, не печелиш нищо.“
Когато излязоха от самолета на мократа писта, нощта беше студена и в небето трептяха безброй звезди. На изток Марек зърна черните силуети на стръмни възвишения под ниско надвиснали облаци. Край пистата чакаше джип.
След малко се носеха по шосе, обгърнато от гъста гора.
— Къде се намираме? — попита Марек.
— На около един час път северно от Албъкърки — отговори Гордън. — Най-близкото селище е Блек Рок. Там се намира нашият изследователски център.
— Вижда ми се същински пущинак — каза Марек.
— Само нощем. Всъщност в Блек Рок има петнайсет високотехнологични изследователски компании. И, разбира се, Сандия е съвсем наблизо. До Лос Аламос има един час път. По-нататък идва Уайт Сандс и тъй нататък.
Продължиха по пътя още няколко километра. Отпред се появи голяма зелена табела с бял надпис: БЛЕК РОК, ЛАБОРАТОРИЯ ITC: Джипът зави надясно и пое по нов път, който лъкатушеше между гористите хълмове.
Стърн се обади от задната седалка:
— Казахте ни, че можете да се свързвате с други вселени.
— Да.
— Чрез квантовата пяна.
— Точно така.
— Но това е пълна безсмислица — каза Стърн.
— Защо? Какво представлява тази квантова пяна? — попита Кейт, сдържайки прозявката си.
— Остатък от раждането на вселената — каза Стърн.
Той обясни, че в началото вселената е представлявала една-единствена точка от материя с невъобразима плътност. Преди осемнайсет милиарда години тази точка избухнала — събитие, наричано „големият взрив“.
— След експлозията вселената се разширявала като сфера. Само че не абсолютно съвършена. А вътре в сферата вселената не била абсолютно хомогенна — именно затова сега са струпани на групи и роеве, вместо да бъдат равномерно разпределени. Така или иначе, важното е, че в разширяващата се сфера имало съвсем дребнички несъвършенства. Тези несъвършенства така и не се загладили. Те все още са част от вселената.
— Така ли? Къде са?
— На субатомно равнище. Квантовата пяна всъщност означава, че при много малки размери в пространствено-временната тъкан съществуват гънки и мехурчета. Но пяната е по-малка от атомните частици. В нея може да има пробиви, а може и да няма.
— Има — каза Гордън.
— Но как може да ги използвате за пътуване? Няма начин да се прехвърли човек през толкова малък отвор. Няма начин да се прехвърли каквото и да било.
— Правилно — отбеляза Гордън. — Както не може да се прехвърли лист хартия по телефона. Но може да се изпрати факс.
Стърн се навъси.
— Това е съвсем различно.
— Защо? — попита Гордън. — Всичко може да се предава, стига да има начин за кодиране и концентриране на информацията. Нали така?
— На теория да — каза Стърн. — Но вие говорите за кодиране и концентриране на информацията за цяло човешко същество.
— Вярно.
— Това е невъзможно.
Гордън се усмихваше развеселено.
— Защо не?
— Защото пълното описание на човешкия организъм — милиардите клетки, тяхната взаимовръзка, всичките съединения и молекули в тях, биохимичното им състояние — съдържа толкова много информация, че нито един компютър не може да се справи с нея.
— Нищо друго, освен информация — сви рамене Гордън.
— Да. Само че прекалено много.
— Компресираме я чрез фрактален алгоритъм без никакви загуби.
— Дори и така става дума за огромно…
— Извинете — намеси се Крис. — Искате да кажете, че компресирате човека?
— Не. Компресираме информацията, която е еквивалент на човека.
— И как става това? — попита Крис.
— Чрез компресиращи алгоритми — по този метод се съхранява и информацията в компютрите, за да заема по-малко място. Като методите JPEG и MPEG за визуални материали. Познавате ли ги?
— Имам програми, които ги използват, но с това се изчерпват познанията ми.
— Добре — каза Гордън. — Всички компресиращи програми работят по един и същ начин. Търсят подобия в данните. Да речем, че имате изображение на роза, съставено от един милион пиксела. Всеки пиксел има място и цвят. Това са три милиона единици информация — много данни. Но повечето от тези пиксели ще бъдат червени, обкръжени от други червени пиксели. Затова програмата сканира изображението ред по ред и проверява дали съседните пиксели имат еднакъв цвят. Ако е така, тя записва инструкция за компютъра: направи този пиксел червен и следващите петдесет също. След това превключи на сиво за десет пиксела. И тъй нататък. Програмата не складира информация за всяка отделна точка. Просто събира сведения как да бъде възстановена картината. А данните спадат на една десета от предишния си обем.
— Дори и така — възрази Стърн, — не говорим за двуизмерна картина, а за обемен жив предмет и неговото описание изисква толкова много данни…
— Че ще потрябват огромен брой паралелни процесори кимна Гордън.
— Така е.
Крис се навъси.
— Какви са тия паралелни процесори?
— Свързваш няколко компютъра и те си разпределят работата, за да я свършат по-бързо. Един голям паралелно-процесорен компютър има шестнайсет хиляди свързани процесора. Най-големите стигат до трийсет и две хиляди. А ние разполагаме с трийсет и два милиарда процесора.
— Милиарда? — повтори Крис.
Стърн се приведе напред.
— Това е невъзможно. Дори ако се опитате да го направите… Той се загледа нагоре, пресмятайки наум. — Да речем, по три сантиметра между дънните платки… това прави купчина… ъъъ… две хиляди и шестстотин… прави купчина с височина около деветстотин метра. Дори да ги преподредите на куб, пак ще трябва огромна сграда. Не можете да я построите. Няма как да осигурите охлаждането. И компютърът няма да заработи, защото в крайна сметка процесорите ще са прекалено далече един от друг.
Гордън се усмихваше. Гледаше Стърн и чакаше.
— Единственият начин за осигуряване на толкова много процесори — каза Стърн — е да се използват квантовите характеристики на отделните електрони. Но тогава вече става дума за квантов компютър. А такова нещо още не е създадено.
Гордън продължаваше да се усмихва.
— Създадено ли е? — попита Стърн.
