— Нека ви обясня за какво говори Дейвид — каза Гордън на останалите. — Обикновено компютрите правят своите изчисления, използвайки две състояния на електрона, обозначени като нула и единица. Така работят всички компютри, чрез прехвърляне на нули и единици. Но преди двайсет години Ричард Файнман подхвърли идеята, че е възможно да се направи извънредно мощен компютър, използващ всичките трийсет и две квантови състояния на електрона. Днес много лаборатории се мъчат да създадат подобен квантов компютър. Неговото предимство е в невъобразимо огромната му мощност — тъй огромна, че наистина става възможно едно триизмерно живо същество да се опише и компресира в електронен поток. Точно като факс. После електронният поток може да се изпрати през пробив в квантовата пяна и да бъде възстановен в друга вселена. Точно това правим ние. Не квантова телепортация. Не преплитане на частиците. Извършваме пряко прехвърляне в друга вселена.
Цялата група го гледаше мълчаливо. Джипът излезе на поляна. Видяха множество двуетажни сгради от тухли и стъкло. Изглеждаха удивително обикновени. Можеха да бъдат някое от хилядите малки индустриални предприятия, разположени в покрайнините на много американски градчета.
— Това ли е ITC? — изненада се Марек.
— Предпочитаме да не бием на очи — каза Гордън. — Всъщност избрахме точно това място, защото тук има стара мина. Напоследък трудно се намират добри подземни галерии. Прекалено много физични проекти се нуждаят от тях.
Настрани от сградите под светлината на прожектори неколцина мъже се готвеха да пуснат метеорологичен балон. Балонът беше бял, с диаметър около два метра. Пред погледите им кълбото бързо се издигна в небето, влачейки под себе си малък комплект инструменти.
— За какво е това? — каза Марек.
— Следим облачното покритие на всеки кръгъл час, особено по време на бури. Това е текущ изследователски проект, за да проверим дали метеорологичните условия предизвикват смущения.
— Смущения на какво? — попита Марек.
Колата спря пред най-голямата сграда. Един пазач отвори вратата.
— Добре дошли в Ай Ти Си! — приветства ги той с широка усмивка. — Мистър Донигър ви очаква.
Донигър и Гордън крачеха бързо по коридора. Даян Крамър ги следваше. Донигър преглеждаше в движение лист хартия, върху който бяха записани имената и кратки данни за студентите.
— Как изглеждат, Джон?
— По-добре, отколкото очаквах. В добро физическо състояние. Познават областта. Познават епохата.
— Ще трябва ли много да ги убеждаваме?
— Мисля, че са готови. Само внимавай, когато говориш за рисковете.
— Намекваш да не съм съвсем честен? — попита Донигър.
— Просто внимавай как излагаш нещата — каза Гордън. — Те са много умни.
— Тъй ли? Е, да ги видим.
И Донигър рязко отвори вратата.
Кейт и останалите чакаха в простичка, зле обзаведена заседателна зала — дълга маса с изподраскан пластмасов плот и сгъваеми столове около нея. От едната страна имаше черна дъска, изписана с формули. Формулите бяха толкова дълги, че заемаха цялата ширина на дъската. За Кейт те представляваха пълна загадка. Тя тъкмо се канеше да попита Стърн какво изразяват, когато Донигър влезе в залата.
Кейт се изненада, че е толкова млад. Не изглеждаше много по-възрастен от всички тях, особено както беше облечен в джинси, маратонки и тениска. Въпреки късния час Донигър й се стори изпълнен с енергия, докато бързо обикаляше масата и се ръкуваше с гостите, разменяйки с всекиго по няколко думи.
— Кейт — каза й той с усмивка. — Радвам се да те видя. Четох предварителното ти проучване за църквата. Много е впечатляващо.
От изненада тя едва успя да избъбри някаква благодарност, но Донигър вече продължаваше по- нататък.
— А, Крис. Радвам се да те видя отново. Хареса ми твоят компютърен подход към мелничния мост; мисля, че ще даде резултат.
Още преди Крис да кимне, Донигър вече говореше:
— Ето го и Дейвид Стърн. Не сме се срещали. Но доколкото разбрах, и двамата сме физици.
— Точно така…
— Добре дошъл на борда. А, Андре. Все тъй висок, както виждам! Твоята статия за турнирите по времето на Едуард I определено натри носа на мосю Контамин. Добра работа. И тъй, моля ви, заповядайте, седнете всички.
Седнаха и Донигър застана начело на масата.
— Ще говоря направо — каза той. — Нуждая се от вашата помощ. И ще ви кажа защо. През последните десет години моята компания разработва революционна нова технология. Не става дума за военна технология. Нито пък за търговска, която ще се продава с цел максимална печалба. Напротив, това е изцяло мирна и благотворна технология, която ще донесе големи блага на човечеството. Огромни блага. Но сега се нуждая от вашата помощ.
— Помислете си — продължи Донигър — колко неравномерно се отразяваше технологията върху различните области на знанието през двайсети век. Физиката използва най-модерните технологии — включително ускорители за елементарни частици с диаметър няколко километра. Същото се отнася до химията и биологията. Преди сто години Фарадей и Максуел са имали мънички частни лаборатории. Дарвин е работил с бележник и микроскоп. Но днес нито едно важно научно откритие не може да бъде постигнато с толкова прости инструменти. Науките изцяло зависят от напредъка на технологиите. Ами хуманитарната област? Какво стана с нея през същото време? — Донигър помълча, след това продължи:
— Отговорът е: нищо. Няма съществен технологичен напредък. Изследователят на литературата или историята работи точно както неговите предшественици отпреди сто години. О, има някои дребни промени в методите за проверка на старинни документи, употребяват се компютърни компактдискове и тъй нататък. Но основната, всекидневната работа на изследователя е абсолютно същата.
Той ги огледа един по един.
— И тъй, възникнало е неравенство. Липсва баланс между областите на човешкото знание. Изследователите на средновековието се гордеят, че през двайсети век техните възгледи са преживели истинска революция. Но през същия този век физиката преживя три революции. Преди сто години физиците спорели за възрастта на вселената и източника на слънчевата енергия. Никой на този свят не знаел отговора. Днес всеки ученик го знае. Днес ние знаем дължината и ширината на вселената, разбираме я от нивото на галактиките до нивото на елементарните частици. Научили сме толкова много, че можем подробно да разкажем какво е станало през първите няколко минути след раждането на избухналата вселена. Могат ли историците да се похвалят с нещо подобно в своята област? Отговорът е ясен не. Защо? Защото не им помага никаква нова технология. Никой не е създавал нова технология в полза на историците… досега.
Майсторско изпълнение, помисли си Гордън. Една от най-добрите речи на Донигър — очарователна, енергична, на моменти дори пресилена. Но, така или иначе, Донигър бе изложил вълнуващо обяснение за проекта… без изобщо да разкрие истинската му цел. Без да обясни какво става в действителност.
— Но аз ви казах, че се нуждая от вашата помощ. Така е. Настроението на Донигър се промени. Сега той говореше бавно, мрачно, загрижено.
— Както знаете, професор Джонстън дойде да се срещне с нас, защото смяташе, че укриваме информация. И в известен смисъл имаше право. Разполагахме с информация, която не бяхме споделили, защото не можехме да обясним откъде сме я получили.
И защото Даян се издъни, добави мислено Гордън.
— Професор Джонстън ни притисна — продължаваше Донигър. — Сигурен съм, че знаете какъв става понякога. Той дори заплаши да се обърне към пресата. Накрая му показахме технологията, която ще покажем и на вас. И той се развълнува също както ще се развълнувате и вие. Но професорът настоя да се върне назад, да види всичко с очите си.
