— Вътре ли? — сепна се Марек и посочи машината. Отблизо тя приличаше no-скоро на бял ковчег.
— Просто си свалете дрехите и влезте. Наистина е като скенер — няма да усетите нищо. Целият процес трае около минута. Ние ще сме в съседното помещение.
Групата излезе през една странична врата с малко прозорче. Марек не успя да види какво има оттатък. Вратата се захлопна.
В ъгъла имаше стол. Марек отиде до него и свали дрехите си, после влезе в скенера. Чу тих пукот, след това се раздаде гласът на Гордън.
— Доктор Марек, погледнете надолу, ако обичате.
Марек наведе глава.
— Виждате ли кръга на пода? Моля ви, застанете така, че краката ви да бъдат изцяло в него… Да, благодаря, така е чудесно. Сега вратата ще се затвори.
С механично бръмчене вратата се завъртя на пантите. Марек чу съскането на въздух.
— Херметична ли е? — попита той.
— Да, така трябва. Може би усещате навлизането на хладен въздух. Докато калиброваме, в кабината постъпва допълнително количество кислород. Не страдате от клаустрофобия, нали?
— Засега не.
Марек огледа вътрешността на кабината. Сега разбра, че бледите ивици всъщност са отвори, покрити с прозрачна пластмаса. Зад нея се виждаха светлини и малки бръмчащи машинки. Въздухът стана значително по-хладен.
— В момента калиброваме — каза Гордън. — Опитайте се да не мърдате.
Изведнъж ивиците наоколо почнаха да се въртят и машините затракаха. Въртяха се все по-бързо и по- бързо, сетне рязко спряха.
— Дотук добре. Как се чувствате?
— Като в мелничка за чер пипер — каза Марек.
Гордън се разсмя.
— Калиброването приключи. За останалото е необходима голяма точност, затова процесът се води автоматично. Просто изпълнявайте инструкциите, които чувате. Разбрахте ли?
— Разбрах.
Тихо щракване. Марек остана сам. Механичен глас изрече:
— Процесът на сканиране започва. Включваме лазерите. Гледайте право напред. И не поглеждайте нагоре.
След миг вътрешността на кабината се изпълни с ярка синкава светлина. Сякаш самият въздух сияеше.
— Лазерите поляризират инертния газ ксенон, който напомпваме в момента. Пет секунди.
Ксенон, смаяно повтори наум Марек. Синьото сияние наоколо ставаше все по-мощно. Марек сведе очи към ръцете си и едва ги различи сред трептящия въздух.
— Необходимата концентрация на ксенон е достигната. Сега ви молим да поемете дълбоко дъх.
Да поеме дълбоко дъх? В кабина, пълна с ксенон?
— Останете неподвижно на място за трийсет секунди. Готов ли сте? Не мърдайте… очите отворени… поемете дълбоко дъх… задръжте… Сега!
Изведнъж ивиците се завъртяха бясно, после една по една почнаха да се мятат ту напред, ту назад, сякаш наблюдаваха нещо и от време на време се връщаха да погледнат повторно. Изглежда, всяка ивица се движеше самостоятелно. Марек изпита зловещото чувство, че го наблюдават хиляди погледи.
— Не мърдайте, моля — изрече механичният глас. — Още двайсет секунди.
Наоколо ивиците бръмчаха напевно. Внезапно всички спряха. Няколко секунди тишина. Машините прещракаха. Ивиците подновиха движението си, но сега се местеха и нагоре-надолу.
— Не мърдайте, моля. Десет секунди.
Въртенето на ивиците бавно се синхронизираше, докато накрая почнаха да се движат като едно цяло. После спряха.
— Сканирането приключи. Благодарим за съдействието. Синята светлина изгасна и вратата се отвори със съскане.
Марек излезе.
В съседната стая Гордън седеше пред компютърен терминал. Останалите бяха придърпали столове около него.
— Повечето хора не осъзнават — каза Гордън, — че обикновеният болничен скенер работи, като променя квантовото състояние на атомите в човешкото тяло — най-често ъгловата скорост на ядрените частици. Опитите доказват, че тази промяна не предизвиква отрицателен ефект. Всъщност човек изобщо не усеща какво е станало. Обикновеният скенер извършва това чрез много мощно магнитно поле — например 1,5 тесла, тоест около двайсет и пет хиляди пъти по-силно от земното магнитно поле. Но ние не се нуждаем от това. Използваме свръхпроводими квантово-интерферентни системи, или съкратено СКИС, които са толкова чувствителни, че могат да измерват резонанса с помощта на нормалното земно магнитно поле. Тук нямаме магнити.
Марек влезе в стаята.
— Как изглеждам? — попита той.
Върху екрана се виждаше прозрачен човешки силует, напръскан с червени петънца.
— Това е костният мозък в дългите кости, гръбнака и черепа — обясни Гордън. — Сега изображението се разраства навън, орган по орган. Ето костите… а сега добавяме мускулите…
Гледайки появата на органите, Стърн каза:
— Компютърът ви е невероятно бърз.
— О, ние забавихме процеса — отвърна Гордън. — Иначе нямаше да видите как става. Реалното време за обработка е практически равно на нула.
Стърн зяпна.
— Нула?
— Сега сте в друг свят — кимна Гордън. — Старите идеи не действат. — Той се обърна към другите. — Кой ще е следващият?
Вървяха към вратата с надпис ТРАНЗИТ в края на коридора.
— Защо трябваше да извършим всичко това? — попита Кейт.
— Наричаме го предварително компресиране — отговори Гордън. — То ни позволява да излъчваме по- бързо, защото по-голямата част от информацията за вас вече е заложена в машината. Правим само още едно сканиране за евентуални разлики, после предаваме.
Влязоха в нов асансьор и минаха през още една водна врата.
— Добре — каза Гордън. — Пристигнахме.
Озоваха се в огромно, ярко осветено пространство. Всеки звук отекваше под високия свод. Въздухът беше студен. Вървяха по метален мост, увиснал на около трийсет метра над пода. Като погледна надолу, Крис видя три извити стени, пълни с вода и подредени в кръг с тесни процепи помежду им, така че да може да мине човек. Отвътре три по-малки дъги оформяха втора стена. А в нея имаше трета. Всеки пореден кръг беше извъртян спрямо предишния, за да не съвпадат отворите, и цялата конструкция приличаше на лабиринт.
В центъра на концентричните кръгове имаше пространство с ширина пет-шест метра. В него стърчаха половин дузина клетки, големи колкото телефонни кабини. Не изглеждаха разположени в определен ред. Имаха тъмни метални покриви. Наоколо се носеше бяла мъгла. На пода лежаха резервоари и се преплитаха тежки черни кабели. Мястото напомняше работилница. И наистина неколцина мъже работеха над една от клетките.
— Това е зоната за прехвърляне — каза Гордън. — Както виждате, екранирана е надеждно. Сега изграждаме втора зона, но ще е готова едва след няколко месеца.
Той посочи към дъното на огромната зала, където се виждаше недовършен подобен комплекс от концентрични стени. Те изглеждаха напълно прозрачни; още не бяха запълнени с вода.
