— За това пътешествие — каза Гордън — ще й трябват само една-две минути. Но акумулаторите разполагат с енергия за трийсет и седем часа. Това е максималният срок за престой на машините в миналото, без да се завръщат.
Прътите се въртяха стремително. Раздаде се рязък пукот, напомнящ картечна стрелба.
— Това е проверката за препятствия — Инфрачервени сензори проверяват пространството около машината. Няма да я задействат, ако засекат предмети по-близо от два метра. Това е предпазна мярка. Не бихме желали машината да изскочи насред каменна стена. Добре… Сега пускат ксенон. Започва се.
Бръмченето бе станало много мощно. Металните пръти се въртяха толкова бързо, че се сливаха в полупрозрачна стена. Зад тях ясно се различаваше силуетът на Гомес.
Раздаде се механичен глас:
— Стойте неподвижно… отворете очи… поемете дълбоко дъх… задръжте… Сега!
От покрива на машината бързо се спусна сканиращ обръч.
— А сега гледайте внимателно — каза Гордън. — Всичко става много бързо.
Кейт видя как от прътите към центъра бликнаха тъмновиолетови лазерни лъчи. За миг жената вътре запламтя, сякаш нажежена до бяло, после в машината избухна ослепителна бяла светлина. Кейт стисна клепачи и извърна глава. Когато погледна отново, пред очите й танцуваха цветни петна и за момент не успя да види какво е станало. После осъзна, че машината е по-малка. Беше се отдръпнала от кабелите, които сега висяха свободно.
Още един лазерен блясък.
Машината беше още по-малка. Жената в нея също. Сега бе висока само около метър и продължаваше да се смалява сред поредица от лазерни проблясъци.
— Господи! — възкликна Стърн, без да откъсва очи от гледката. — Какво ли усеща човек, докато преживява това?
— Нищо — каза Гордън. — Изобщо не го усеща. Нервните импулси, достигат от кожата до мозъка за около сто милисекунди. Лазерното изпаряване трае пет наносекунди. Преди да усети нещо, човек вече е изчезнал.
— Но тя все още е тук.
— Не, не е. Тя изчезна при първия лазерен изстрел. В момента компютърът просто обработва данните. Това, което виждате, е изкуствен образ на стъпаловидното компресиране. В момента компресията е около три на минус втора степен…
Още един ярък блясък. Сега клетката се смаляваше стремително. Беше висока един метър, след това половин. Слизаше все по-надолу — вече се издигаше едва на педя от пода. Жената вътре приличаше на кукла в бежови дрехи.
— Минус четвърта степен — каза Гордън.
Нов блясък, още по-близо до пода. Кейт вече изобщо не виждаше клетката.
— Какво стана с нея?
— Все още е тук. Но не задълго.
Още един блясък, този път само слабо припламване върху пода.
— Минус пета.
Сега блясъците се редуваха все по-бързо, примигваха като светулка и отслабваха. Гордън ги отброяваше.
— Минус четиринайсета… Свърши се.
Вече нямаше блясъци.
Нищо.
Клетката бе изчезнала. Подът от тъмна гума оставаше празен.
— И искате ние да извършим това? — изрече Кейт.
— Преживяването не е неприятно — каза Гордън. — Запазвате съзнание през цялото време, макар че не можем да обясним защо. При последните етапи от компресирането човек се намира в царството на нищожно малките размери — областта на ядрените частици — и съзнанието просто не би могло да съществува. Ала все пак го има. Смятаме, че това навярно е нещо изкуствено, някаква халюцинация, свързваща двата края на прехвърлянето. Ако е така, то имаме работа с явление, напомнящо фантомните усещания, които изпитват инвалидите в ампутираните си крайници, макар те отдавна да не съществуват. Нещо като фантомен мозък. Естествено, говорим за много кратък интервал, от порядъка на наносекудди. Но, така или иначе, никой не разбира напълно как действа човешкото съзнание.
Кейт се навъси. От известно време си мислеше, че тукашната архитектура е типична проява на принципа „формата произтича от съдържанието“. Удивително, но всички тия огромни подземни структури имаха концентрична симетрия — напомняща донякъде средновековните замъци, — макар че съвременните строежи се изграждаха без никакви естетически съображения. Те бяха създадени просто за да решат един научен проблем. И все пак резултатът й се струваше очарователен.
Ала сега, след като се сблъскваше с мисълта за какво са построени тези машини, тя полагаше отчаяни усилия да проумее видяното. И архитектурното й образование изобщо не можеше да помогне.
— Но този… ъъъ… метод за смаляване на човека изисква да го разкъсате на части…
— Не. Унищожаваме го — отвърна безцеремонно Гордън. Оригиналът трябва да се унищожи, за да бъде възстановен от другата страна. Това е единственият начин.
— Значи тя всъщност умря.
— Не, не бих казал. Разбирате ли…
— Но ако унищожим човека от едната страна — настоя Кейт, нима той не умира?
Гордън въздъхна.
— Трудно е да разсъждаваме с всекидневните си представи каза той. — След като човек бива възстановен незабавно, точно в същия миг, когато изчезва, как можем да кажем, че е умрял?
Не е умрял. Просто се е прехвърлил другаде.
Стърн беше уверен — нещо му го подсказваше отвътре, — че Гордън не е съвсем откровен за тази технология. Самият поглед към заоблените водни щитове и всевъзможните машини на пода му подсказваше, че тук има още нещо, което остава необяснено. Помъчи се да го открие.
— Значи сега тя е в друга вселена? — попита той.
— Точно така.
— Вие излъчихте информацията за нея и тя пристигна в другата вселена? Досущ като факс?
— Именно.
— Но за да я възстановите, ще ви трябва приемник от другата страна.
Гордън поклати глава.
— Не, не трябва.
— Защо?
— Защото тя вече е там.
Стърн се намръщи.
— Вече е там? Как е възможно?
— В момента на излъчването човекът вече се намира в другата вселена. И следователно не е необходимо ние да то възстановяваме.
— Защо? — попита Стърн.
— Засега, нека просто го наречем свойство на мултивселената. Ако искате, по-късно можем да го обсъдим. — Гордън кимна към останалите. — Не знам дали всички биха желали да им досаждаме с тия подробности.
Значи наистина има нещо, помисли си Стърн. Нещо, което Гордън не иска да ни каже. Той се озърна към зоната за излъчване. Мъчеше се да открие някаква дребна странност, нещо, което не си е на мястото. Защото бе сигурен, че наистина нещо не си е на мястото.
— Не казахте ли, че сте изпращали в миналото много малко хора?
— Да, така е.
— Случвало ли се е да пращате по повече от един човек наведнъж?
— Почти никога. Много рядко пращаме двама.
