Стърн не можеше да се освободи от мъчителното чувство на безпокойство. Една добродушна старица стана иззад шевната машина и им подаде дрехите: първо бели ленени гащета почти като съвременните боксерки, но без ластик, после кожен колан, след това черен вълнен клин.
— Какво е това? — попита Стърн. — Чорапогащи?
— Просто панталони от онова време, скъпи.
Панталоните също нямаха ластик.
— Как се закрепват?
— Затягаш ги с пояса под жакета си. Или ги връзваш за шнурчетата на жакета.
— Шнурчета?
— Точно така, скъпи. На жакета.
Стърн се озърна към другите. Те спокойно поемаха дрехите една по една и ги трупаха на купчинки. Сякаш знаеха кое за какво служи; изглеждаха безразлични, като че стояха в магазин за конфекция. Но Стърн бе объркан, готов да изпадне в паника. След малко получи бяла платнена риза, която му стигаше до средата на бедрото, и по-широка плъстена риза, наречена жакет. Накрая се появи кинжал в ножница на стоманена верижка. Той изгледа оръжието накриво.
— Всички ги носят. Ако не за друго, ще ти трябва поне при храненето.
Той разсеяно пусна кинжала върху камарата и се разрови из дрехите, търсейки шнурчетата.
— Тези дрехи би трябвало да са неутрални — каза Гордън, нито много скъпи, нито прекалено евтини. Искаме да напомнят облеклото на скромен търговец, дворцов паж или обеднял благородник.
Стърн получи и обувки, напомнящи кожени чехли е вирнати нагоре заострени върхове. Като обувки на шут, мрачно помисли той.
Старицата се усмихна.
— Не бой се, имат пневматични ходила, също като маратонките.
— Защо всичко е мръсно? — навъси се Стърн, оглеждайки жакета.
— Е, не би желал да биеш на очи, нали?
Преоблякоха се в съблекалнята. Стърн огледа другите мъже.
— И как точно да се…
— Искаш да знаеш как се обличат хората през четиринайсети век? — попита Марек. — Много лесно.
Марек бе смъкнал всички дрехи и преспокойно се разхождаше гол. По тялото му се издуваха огромни мускули. Разтревожен и притеснен, Стърн бавно събу панталоните си.
— Първо — каза Марек — обуй долните гащи. Те са от много фин лен. По онова време са имали хубаво платно. За да ги закрепиш, стегни ремъка около кръста си и навий два пъти горния край на гащите. Разбра ли?
— Значи коланът се носи под дрехите?
— Точно така. За да държи долните гащи; След това обуваш панталона. — Марек се зае да нахлузва черния вълнен клин. Отдолу крачолите бяха затворени, като на бебешки ритайки. — В горния край има шнурчета, виждаш ли?
— Стои ми като торба — оплака се Стърн, подръпвайки плата около коленете.
— Няма нищо. Това не са празнични панталони, затова не прилепват по крака. Сега вземи платнената риза. Просто я нахлузваш през главата и оставяш краищата да провиснат. Не, не, Дейвид. Прорезът трябва да е отпред.
Стърн измъкна ръце и неловко превъртя ризата.
— И накрая — каза Марек, взимайки плъстената горна риза обличаш жакета. Комбинира свойствата на сако и яке. Носи се и навън, и на закрито. Сваляш го само ако е много горещо. Виждаш ли илиците? Пришити са отвътре, под плата. Сега завържи за тях шнурчетата на панталона.
Марек се справи с това за броени секунди, сякаш го бе вършил цял живот. Стърн забеляза със задоволство, че на Крис му трябваше много повече време. Самият той мъчително се кривеше насам-натам, за да завърже шнурчетата отзад.
— И според теб това е лесно? — изпъшка той.
— Просто напоследък не си поглеждал внимателно дрехите си — отвърна Марек. — В съвременния западен свят всекидневното облекло съдържа от девет до дванайсет елемента. Тук са само шест.
Стърн надяна жакета и го придърпа покрай кръста надолу към бедрата. При това долната риза се усука, тъй че трябваше Марек да оправи нещата и да затегне панталона по-здраво. Накрая Марек пристегна хлабаво верижката на кинжала около кръста му и се отдръпна да го огледа.
— Готово — кимна той. — Как се чувстваш?
Стърн смутено разкърши рамене.
— Като пиле в кълчища.
Марек се разсмя.
— Ще свикнеш.
Кейт привършваше с обличането, когато влезе Сюзан Гомес, младата жена, която преди малко бе пътувала в миналото. Гомес беше със старинни дрехи и перука. Подхвърли една перука и на нея.
Кейт направи гримаса.
— Трябва да я носиш — каза Гомес. — Късата коса при жените е знак за позор или ерес. Не позволявай на никого да види колко е дълга истинската ти коса.
Кейт надяна тъмнорусата перука, която й стигаше до раменете. Обърна се към огледалото и видя лицето на непозната жена. Изглеждаше по-млада, по-нежна. По-слаба.
— Възможностите са две — каза Гомес. — Или така, или да се подстрижеш съвсем късо, като мъж. Избирай.
— Ще нося перуката — реши Кейт.
Даян Крамър погледна Виктор Барето и каза:
— Но досега винаги сме спазвали това правило, Виктор. Знаеш го.
— Да — отвърна Барето, — но проблемът е там, че ни възлагате нова мисия.
Барето беше слаб, жилав мъж на около трийсет и пет години, бивш рейнджър, работещ в компанията от две години. През това време той бе придобил репутацията на способен охранител, но понякога проявяваше прекалено самолюбие.
— Сега искате да навлезем в света — продължи той, — но не ни разрешавате да носим оръжия.
— Точно така, Виктор. Никакви анахронизми. Никакви съвременни предмети в миналото. Към това правило се придържаме от самото начало.
Даян се мъчеше да прикрие раздразнението си. Тия военни бяха много опърничави, особено мъжете. С жени като Гомес човек можеше да се разбере. Но мъжете никога не изоставяха опитите „да използват военното си обучение“ при пътешествията във времето, макар че всеки път се проваляха. Даян Крамър смяташе, че по този начин просто прикриват тревогата си, но, разбира се, не можеше да им го каже в лицето. И без това им бе трудно да приемат заповеди от жена.
Мъжете имаха и повече трудности в опазването на служебната тайна. За жените бе сравнително лесно, но мъжете изгаряха от желание да се похвалят, че са пътували в миналото. Естествено, това им се забраняваше с цял куп договори и споразумения, но договорите се забравят лесно след няколко чашки в бара. Именно затова Даян Крамър ги бе уведомила за съществуването на няколко специално настроени навигационни плочки. Тези маркери бяха влезли в митологията на компанията с имената си: Тунгуска, Везувий, Токио. Плочката Везувий изпращаше човека край Неаполитанския залив в седем часа сутринта на 24 август 79 година, малко преди облак нажежена пепел да унищожи цялото население на околните градчета. Тунгуска пък водеше към Сибир през 1908 година, когато падането на огромен метеорит избива всичко живо в радиус от стотици километри. Токио захвърляше жертвата си в японската столица през 1923 година, броени минути преди градът да бъде сринат от земетресение. Мълвата твърдеше, че ако някой се разбъбри за проекта, при следващото пътуване може случайно да получи погрешна плочка. Никой от военните не знаеше с точност дали това е истина или просто служебна легенда.
И Даян искаше точно това.
