— Мисията е нова — повтори Барето, сякаш мислеше, че не го е чула. — Искате да излезем в света — с други думи, да минем отвъд вражеската линия — без оръжие.
— Но вие сте опитни в ръкопашния бой. Ти, Гомес, всички.
— Не смятам, че е достатъчно.
— Виктор…
— При цялото ми уважение, мис Крамър, вие просто не оценявате положението реално — настоя Барето. — Вече загубихте двама души. Трима, ако броим и Троб.
— Не, Виктор. Никого не сме губили.
— Със сигурност загубихте Троб.
— Не сме загубили доктор Троб — каза тя. — Троб се предложи сам, а след това изпадна в депресия.
— Само така предполагате.
— Знаем го, Виктор. След смъртта на жена му той страдаше от депресия и мислеше за самоубийство. Макар че бе надхвърлил лимита, искаше да се върне, за да види дали не може да подобри технологията. Надяваше се чрез настройка на машините да намали транскрипционните грешки. Но очевидно идеите му са били погрешни. Именно затова се озова в пустинята на Аризона. Лично аз не вярвам, че е имал намерение да се върне. За мен това си беше чисто самоубийство.
— Загубихте и Роб — каза Барето. — Неговото не беше самоубийство.
Даян въздъхна. Роб Декард беше един от първите наблюдатели, които се върнаха в миналото преди почти две години. И един от първите, при които откриха транскрипционни грешки.
— Това беше в много по-ранен етап на проекта, Виктор. Технологията не беше усъвършенствана. И ти знаеш какво стана. След няколко пътувания Роб започна да проявява дребни странични ефекти. Той настоя да продължи. Но не го загубихме.
— Той замина и не се върна — каза Барето. — Това е истината.
— Роб знаеше много добре какво върши.
— А сега и професорът.
— Не сме загубили професора — възрази Даян. — Той все още е жив.
— Надявате се. И изобщо не знаете защо не се върна.
— Виктор…
— Просто казвам — продължи Барето, — че в този случай подготовката не съвпада със спецификата на мисията. Искате от нас да поемем излишен риск.
— Не си длъжен да тръгваш — тихо изрече Даян.
— Дявол да го вземе, не е там работата.
— Не си длъжен.
— Да, но отивам.
— Е, тогава знаеш правилата. Никаква модерна технология не бива да навлиза в света. Ясно?
— Ясно.
— И никакви излишни приказки пред студентите.
— Ясна работа. Никакви приказки. Аз съм професионалист, по дяволите!
— Добре — каза Даян.
Докато Виктор излизаше, тя се загледа след него. Беше нацупен, но щеше да се подчини. В крайна сметка всички се подчиняваха. А правилото е важно, помисли си тя. Макар че Донигър често обичаше да разправя как историята не може да се промени, всъщност никой не знаеше… и никой не искаше да рискува. Не искаха съвременни оръжия или други предмети да попаднат в миналото.
И досега не го бяха допускали.
Стърн и колегите му седяха на корави столове в кабинет с карти по стените. Сюзан Гомес, жената, която се бе завърнала от миналото, говореше бързо и отсечено, дори малко припряно според Стърн.
— Отиваме в манастира „Света майка“ край река Дордона в Южна Франция. Ще пристигнем в 8,04 сутринта на 7 април 1357 година, четвъртък — през този ден е писано посланието на професора. Имаме късмет, защото същия ден в Кастелгард има турнир и зрелището ще привлече тълпи народ от околностите, тъй че можем да минем незабелязано. — Гомес почука по картата. — За ваша ориентация манастирът е тук. Ето и Кастелгард отвъд реката. А крепостта Ла Рок е тук, върху канарите над манастира. Някакви въпроси?
Всички поклатиха глави.
— Добре. Положението в областта не е съвсем спокойно. Както знаете, април 1357 е около двайсет години след началото на Стогодишната война. Седем месеца по-рано англичаните са извоювали победа край Поатие и са пленили краля на Франция. Сега го държат в очакване на откуп. А без крал Франция ври и кипи; За момента Кастелгард е в ръцете на сър Оливър дьо Ван, британски рицар, родом от Франция. Оливър е превзел и Ла Рок, където ремонтира укрепленията на замъка. Сър Оливър е неприятен тип, прославен със сприхавия си нрав. Наричат го „Палача от Креси“ заради злочинствата му в онази битка.
— Значи Оливър владее и двете градчета? — обади се Марек.
— Да, за момента. Но отряд от рицари-изменници под водачеството на разпопения свещеник Арно дьо Сервол…
— Протосингела — уточни Марек.
— Да, Протосингела… И тъй, този отряд наближава областта и несъмнено ще се опита да отнеме замъците на Оливър. Смятаме, че до пристигането на Протосингела все още остават няколко дни. Но боевете могат да избухнат всеки момент, тъй че ще действаме бързо.
Сюзан пристъпи към друга карта, в по-едър мащаб. На нея бяха изобразени манастирските сгради.
— Пристигаме приблизително тук, в покрайнините на гората „Света майка“. От това място ще можем да виждаме манастира. Тъй като съобщението на професора идва от манастира, най-напред ще отидем там. Както знаете, монасите сядат на трапезата в десет часа сутринта и по това време професорът вероятно ще бъде с тях. Ако имаме късмет, ще го открием и ще се върнем.
— Откъде знаете всичко това? — попита Марек. — Доколкото разбрах, още никой не е излизал в света.
— Вярно. Никой не е излизал. Но и без да се отделят от машините, наблюдателите събраха достатъчно сведения, за да опознаем епохата. Други въпроси?
Всички поклатиха глави.
— Добре. Много е важно да спасим професора, докато още е в манастира. Ако се прехвърли в Кастелгард или Ла Рок, ще стане далеч по-трудно. Графикът на мисията ни е напрегнат. Очаквам престоят ни там да трае два-три часа. Няма да се разделяме. Ако случайно се откъснете от останалите, използвайте слушалките, за да се съберете отново. Откриваме професора и незабавно се връщаме. Ясно ли е?
— Разбрано.
— Ще имате двама придружители — аз и Виктор Барето, онзи мъж в ъгъла. Кажи здрасти, Вик.
Вторият придружител беше навъсен мъж, който приличаше на бивш морски пехотинец — жилав и явно опитен. Старинните дрехи на Барето бяха по-селски, раздърпани и скроени от нещо като зебло. Той кимна и леко размаха ръка. Изглеждаше в лошо настроение.
— Добре — каза Гомес. — Други въпроси?
— Професор Джонстън е там от три дни, така ли? — попита Крис.
— Точно така.
— За какъв го смятат местните жители?
— Не знаем — каза Гомес. — Нямаме представа дори защо е напуснал машината. Сигурно е имал причина. Но след като е в света, най-простото би било да се представи за писар или богослов, тръгнал на поклонение към Сантяго де Компостела в Испания. Манастирът „Света майка“ е на пътя на поклонниците и нерядко някои от тях прекъсват пътуването, за да останат ден-два или седмица, особено, ако се сприятелят с игумена, който е колоритен образ. Професорът трябва да е постъпил така. А може би не. Просто не знаем.
— Чакайте малко — каза Крис Хюз. — Присъствието му там няма ли да промени местната история? Няма ли да повлияе върху развоя на събитията?
