— Не. Няма.
— Откъде знаете?
— Знам, защото това не може да стане.
— Ами парадоксите на времето?
— Парадокси на времето ли?
— Именно — потвърди Стърн. — Нали знаете, например човек да се върне в миналото и да убие дядо си, което означава, че не може да бъде роден и да се върне, за да убие дядо си…
— О, това ли! — Гомес презрително тръсна глава. — Няма парадокси на времето.
— Как така? Разбира се, че има.
— Не, няма — раздаде се зад тях решителен глас. Всички се завъртяха. Донигър бе влязъл в залата, — Парадокси на времето не се случват.
— Какво искате да кажете? — попита Стърн. Чувстваше се малко объркан от грубия отговор на въпроса.
— Така наречените парадокси — обясни Донигър — всъщност не засягат времето. Те се градят върху представи за историята, които са изкусителни, но погрешни. Изкусителни, защото ласкаят човека с мисълта, че може да повлияе върху хода на събитията. А погрешни, защото това просто е невъзможно.
— Не може ли човек да повлияе върху хода на събитията?
— Не.
— Естествено, че може.
— Не. Не може. По-лесно ще разберете, ако ви дам съвременен пример. Да речем, че отидете на бейзболен мач. „Янките“ срещу „Метеорите“ — очевидно ще победят „Янките“. Вие искате да промените събитието така, че „Метеорите“ да спечетят. Какво можете да направите? Вие сте просто една самотна личност в тълпата. Ако се опитате да отидете при играчите, ще ви спрат. Ако поискате да излезете на терена, ще ви изхвърлят.
Повечето нормални действия ще завършат с провал и няма да промените крайния резултат. Но да речем, че решите да прибегнете към драстични действия: ще застреляте най-добрия играч на „Янките“. Още щом измъкнете пистолет, вероятно околните запалянковци ще ви сграбчат. Дори и да стреляте, почти няма надежда да улучите. А дори и да застреляте играча, какво от това? На негово място ще излезе друг. И „Янките“ ще спечелят. Да допуснем, че прибегнете към още по-драстично действие. Ще убиете всичко живо на стадиона с нервнопаралитичен газ. Едва ли имате шансове за успех по същата причина, както със стрелбата. Но дори да убиете всички, пак не променяте резултата от мача. Може да възразите, че сте тласнали историята в друга насока — и навярно имате право, — но не сте помогнали на „Метеорите“ да спечелят. Оставате си най-обикновен зрител. Същият принцип се отнася и до огромното мнозинство от исторически обстоятелства. Отделният човек почти не е в състояние да повлияе съществено върху събитията. Разбира се, огромни групи хора могат да променят хода на историята, но една-единствена личност? Не.
— Може би — каза Стърн, — но аз мога да убия дядо си. А ако той е мъртъв, значи не мога да се родя, следователно няма да съществувам и не бих могъл да го застрелям. Това вече е парадокс.
Да, така е…, ако допуснем, че наистина убиеш дядо си. Но това може да се окаже доста трудно на практика. В живота се объркват толкова много неща. Може да не го срещнеш в подходящото време. Може по пътя да те блъсне автобус. Или да се влюбиш. Може да те арестува полицията. Може да го убиеш твърде късно, след като е заченал баща ти. Или пък да застанеш насреща и да откриеш, че не можеш да натиснеш спусъка. — Но на теория…
— Когато се сблъскваме с историята, теориите са безполезни — снизходително размаха ръка Донигър. — Една теория има смисъл само ако може да предсказва бъдещия резултат от събитията. Но историята е летопис на човешките действия… а никаква теория не е в състояние да предскаже постъпките на хората. — Той потри длани. — Е, дали да не приключим с празните приказки и да тръгваме?
Откъм младежите се надигна тих шепот. Стърн се изкашля.
— Откровено казано — заяви той, — не ми се тръгва.
Марек очакваше това. Бе наблюдавал Стърн по време на инструктажа и го забеляза как се върти на стола, сякаш не може да си намери място. От началото на посещението тревогата на Стърн непрестанно растеше.
Самият Марек не изпитваше колебания. Още от детството си живееше и дишаше със средновековния свят, представяше си, че участва в битките край Вартбург, Каркасон, Авиньон и Милано. Мислено водеше уелските войни срещу Едуард Първи. Виждаше как гражданите на Кале отварят портите пред неприятеля, присъстваше на панаирите в Шампан. Във въображението си посещаваше бляскавите дворци на Елеанор Аквитанска и херцог Дьо Бери. Каквото и да му струваше, Марек щеше да предприеме пътуването. Колкото до Стърн…
— Съжалявам — продължаваше Стърн, — но това не е моя работа. Включих се в екипа на професора само защото моята приятелка отиде на летни курсове в Тулуза. Аз не съм историк, а учен. И изобщо не вярвам, че е безопасно.
— От машините ли се опасяваш? — попита Донигър.
— Не, от мястото. От 1357 година. След битката при Поатие във Франция е избухнала гражданска война. Дезертьорски отряди плячкосвали селата. Навсякъде бандити, главорези и беззаконие.
Марек кимна. Стърн дори подценяваше положението. Четиринайсети век представляваше изчезнал и опасен свят. Свят на религията — повечето хора там посещаваха църква поне веднъж дневно. Ала в същото време невероятно опасен свят, където армии от нашественици избиваха всичко живо по пътя си, където бе обичайно да кълцат жени и деца на парчета, а бременните да изкормват просто за забавление. Свят, който привидно почиташе рицарските идеали, а всъщност поощряваше безогледните грабежи и убийства, в който жените се смятаха за крехки и безпомощни, а на практика управляваха огромни състояния, командваха замъци, безпрепятствено си избираха любовници и планираха политически убийства и бунтове. Свят, където границите и военните съюзи непрекъснато се променяха, често в рамките на един-единствен ден. Свят на смърт, масови епидемии, болести и безконечни войни.
— В никакъв случай не бих те насилвал — каза Гордън на Стърн.
— Имай предвид, че няма да сте сами — добави Донигър. Пращаме с вас придружители.
— Съжалявам — упорито повтаряше Стърн. — Съжалявам.
Най-сетне Марек каза:
— Нека да остане. Нито е неговата епоха, нито пък му е работа.
— Като стана дума — обади се Крис, — хрумна ми, че не е и моята епоха. Аз съм по-запознат с края на тринайсети, отколкото с четиринайсети век. Може би трябва да остана заедно с Дейвид…
— Забрави — каза Марек и метна ръка през рамото му. — Ще се справиш чудесно.
Марек прие думите му като шега, макар да знаеше много добре, че Крис не се шегува. Или поне не съвсем.
В залата беше хладно. Студена мъгла закриваше ходилата и глезените им. Докато вървяха към машините, в мъглата зад тях се разбягваха бавни вълнички.
Четири клетки бяха съединени в основите, а пета стоеше отделно.
— Тази е моята — каза Барето и влезе в отделната клетка. После зачака изпънат, отправил поглед напред.
Сюзан Гомес прекрачи в една от групираните клетки й каза:
— Вие елате с мен.
Марек, Кейт и Крис се изкачиха в съседните клетки. Машините сякаш бяха поставени върху ресори; лекичко се полюшнаха под тежестта им.
— Всички ли сте готови?
Другите кимнаха и промърмориха неясни отговори.
— Първо дамите — каза Барето.
— Тук си прав — отсече Гомес. Изглежда, двамата не се обичаха твърде. — Добре — обърна се тя към младежите. — Потегляме.
Сърцето на Крис заподскача. Чувстваше се замаян и стреснат. Той стисна юмруци.
— Успокойте се — каза Гомес. — Според мен след малко ще откриете, че е много приятно. — Тя пъхна
