— Може би ще ти е по-лесно да разбереш — каза Гордън, ако погледнеш откъм другата вселена. Тази вселена вижда как внезапно се появява човек. Човек от друга вселена.
— Да…
— И е станало точно това. Човекът наистина се е появил от друга вселена. Само че не от нашата.
— Моля?
— Човекът не е дошъл от нашата вселена — повтори Гордън.
Стърн примига.
— Откъде тогава?
— Идва от вселена, която е почти идентична на нашата, идентична във всяко едно отношение — освен, че там знаят как да възстановят човека от другия край.
— Шегувате се.
— Не.
— Значи онази Кейт, която се появява там, не е същата, която потегли оттук? Тя е Кейт от друга вселена?
— Да.
— Значи е почти Кейт? Нещо като Кейт? Отчасти Кейт?
— Не. Тя е Кейт. Доколкото можем да проверим с най-съвършени анализи, тя е абсолютно идентична с нашата Кейт. Защото нашата и нейната вселена са почти идентични.
— Но все пак тя не е тази Кейт, която потегли оттук.
— Как би могла да бъде? Тя е била унищожена и пресъздадена.
— Чувства ли се човек по-различно, когато става това? — попита Стърн.
— Само за една-две секунди — каза Гордън.
Мрак.
Тишина, после ослепителна бяла светлина в далечината.
Тя наближава. Стремително.
Крис потръпна, когато мощен електрически удар го разтърси от глава до пети и пръстите му затрепераха. За момент изведнъж усети тялото си, както човек усеща нови дрехи, когато ги облича за пръв път; почувства обгръщането на плътта, нейната тежест, притеглянето на гравитацията, натиска на тялото върху петите. После заслепяващо главоболие налетя в една-единствена тръпка, отмина и отвсякъде го обкръжи мощна пурпурна светлина. Той прехапа устни и премига.
Стоеше под слънчевите лъчи. Въздухът беше прохладен и влажен. В огромните дървета над него чуруликаха птици. Снопчета слънчеви лъчи пронизваха гъстия листак и осейваха земята със светли петна. Машината стоеше в едно от тях. Наблизо тесен, разкалян път лъкатушеше през гората. През процеп между дърветата пред себе си Крис зърна средновековно село.
Първо групичка земеделски постройки и къщички. Над сламените покриви се виеха струйки сив пушек. После идваше каменна стена, зад нея се тъмнееха каменните покриви на градските къщи и накрая в далечината се извисяваше замъкът с кръгли кули.
Разпозна ги веднага — града и крепостта Кастелгард. Но вече не като руини. Стените им бяха здрави.
Беше пристигнал.
КАСТЕЛГАРД
„На този свят няма нищо по-сигурно от смъртта.“
37:00:00
Гомес пъргаво изскочи от машината. Марек и Кейт излязоха бавно от клетките и се огледаха наоколо като замаяни. Крис също слезе. Краката му докоснаха обраслата с мъх земя. Пръстта леко пружинираше под нозете му.
— Фантастично! — възкликна Марек и веднага се отдалечи от машината, за да мине отвъд калния път, откъдето имаше по-добър изглед към града. Кейт го последва. Все още изглеждаше зашеметена.
Крис обаче предпочиташе да остане до машината. Бавно се завъртя и огледа гората. Тя му се стори мрачна, гъста, първобитна. Забеляза, че дърветата са огромни. Някои имаха тъй мощни дънери, че отзад можеха да се скрият трима или четирима души. Те се издигаха високо в небето и разперваха зелен балдахин, който засенчваше почти напълно земята отдолу.
— Красиво, нали? — каза Гомес.
Тя като, че бе доловила тревогата му.
— Да, красиво е — отговори той.
Но изобщо не мислеше така; нещо в тази гора му се струваше зловещо. Завъртя се още веднъж и още веднъж, опитвайки да разбере защо изпитва непреодолимото чувство, че нещо в гледката не е наред — нещо липсваше или не си беше на място. Накрая попита:
— Какво не е наред?
Гомес се разсмя.
— О, това ли? Вслушай се.
Крис млъкна и се ослуша за миг. Дочу птичи песни, тихото шумолене на ветреца сред дърветата. Но иначе…
— Нищо не чувам.
— Точно така — каза Гомес. — Това разтревожва хората, когато пристигат за пръв път. Тук няма натрапчив шум — нито радио, нито телевизия, нито самолети, машини или автомобили. През двайсети век дотолкова сме привикнали да чуваме шум непрекъснато, че тишината ни се струва зловеща.
— Май наистина е така.
Или поне така се чувстваше. Той обърна гръб на дърветата и се загледа в калния път, минаващ по слънчева просека през гората. На много места калта достигаше над половин метър дълбочина и беше осеяна с отпечатъци от копита.
Било е свят на конете, помисли си той.
Никакви звуци от машини. Множество конски следи.
Той дълбоко пое дъх и бавно издиша. Дори въздухът изглеждаше различен. Опияняващ, свеж, сякаш наситен с повече кислород.
Обърна се и видя, че машината е изчезнала. Гомес не изглеждаше разтревожена.
— Къде е машината? — попита Крис, опитвайки да прикрие безпокойството си.
— Измести се.
— Измести ли се?
— При пълен заряд машините са малко нестабилни. Имат склонност да се изплъзват от настоящия момент. Затова не ги виждаме.
— Къде са?
Гомес сви рамене.
— Не знаем точно. Сигурно в друга вселена. Където и да са, нищо им няма. Винаги се завръщат.
За да потвърди това, тя повдигна керамичния маркер и натисна бутончето с нокът. Сред постепенно помръкващи блясъци машините се завърнаха — и четирите клетки стояха точно на същото място, както преди няколко минути.
— Сега ще останат тук една-две минути — каза Гомес. — Но после пак ще се отклонят. Лично аз ги оставям на мира. Така не ми се пречкат.
Крис кимна; тя очевидно си знаеше работата. Но мисълта, че машините се изместват, го изпълни със
