комините вече се срещаха навсякъде. Но дотогава имаше още много време.
От сегашния миг дотогава, напомни си тя.
Зад себе си чу гласа на Гомес:
— Какви ги вършиш, по дяволите?
Кейт се озърна и видя, че навъсеният Барето е пристигнал. Самотната му клетка се виждаше оттатък пътя, на няколко метра по-навътре в гората.
— Ще върша каквото си искам, дявол да го вземе! — отвърна той на Гомес.
Беше надигнал кълчищената си туника, разкривайки дебел кожен колан с пистолетен кобур и две черни гранати. В момента проверяваше пистолета.
— Щом ще навлизаме в света — заяви Барето, — смятам да бъда подготвен.
— Няма да вземеш със себе си тия неща — каза Гомес.
— Ще ги взема, и още как, сестро.
— Няма. Знаеш, че не е разрешено. Гордън в никакъв случай не би позволил да внесем в света съвременни оръжия.
— Но Гордън не е тук, нали? — възрази Барето.
— Слушай, по дяволите! — отсече Гомес, после измъкна бялата керамична плочка и я размаха срещу Барето.
Като че заплашваше да го върне обратно.
36:50:22
Един от техниците пред мониторите в контролната кабина каза:
— Засичаме полеви скокове.
— О, наистина ли? — възкликна Гордън. — Това е добра новина.
— Защо? — попита Стърн.
— Това означава — обясни Гордън, — че някой ще се върне в близките два часа. Без съмнение твоите приятели.
— Значи до два часа те ще открият професора и ще се върнат?
— Да, точно та… — Гордън не довърши и се втренчи в потрепващото изображение върху монитора. Трептяща вълниста повърхност с остър връх по средата. — Това ли е?
— Да — потвърди техникът.
— Но амплитудата е прекалено голяма — каза Гордън.
— Да. И интервалът се съкращава. Бързо.
— Искаш да кажеш, че някой се завръща сега!
— Аха. Май ще е доста скоро.
Стърн погледна часовника си. Екипът бе отсъствал едва няколко минути. Нямаше начин да са открили професора толкова скоро.
— Какво означава това? — попита той.
— Не знам — каза Гордън. Истината бе, че този развой на събитията никак не му допадаше. — Сигурно имат някакви неприятности.
— Какви неприятности?
— Щом стана толкова скоро, трябва да е нещо с техниката. Може би транскрипционна грешка.
— Какво е това транскрипционна грешка? — попита Стърн. Техникът пак се обади:
— По моя сметка пристигането е след двайсет минути и петдесет и седем секунди.
Той измерваше силата на полето и интервалите между импулсите.
— Колко души се връщат? — попита Гордън. — Всички ли?
— Не — каза техникът. — Само един.
36:49:19
Колкото и да не му се искаше, Крис Хюз отново усети тревога. Въпреки прохладния утринен въздух той се обливаше в пот. Кожата му беше студена, сърцето му биеше лудо. Спорът между Барето и Гомес само го обезпокои още повече.
Той се върна на пътя, заобикаляйки локвите гъста кал. Марек и Кейт също идваха. Тримата застанаха малко встрани от спора.
— Добре де, добре, мътните да те вземат — изръмжа Барето. Той свали оръжията и внимателно ги остави върху пода на своята клетка. — Добре. Доволна ли си сега?
Гомес все още говореше спокойно, почти шепнешком. Крис не я чу какво каза.
— Чудесно — озъби се Барето.
Гомес изрече още нещо. Барето скръцна със зъби. Смутен от близостта си до караницата, Крис отстъпи няколко крачки, после им обърна гръб и зачака спорът да свърши.
Изненада се, като видя, че пътеката слиза надолу доста стръмно, и през една пролука в дърветата различи низините. Манастирът бе там — геометрична плетеница от дворове, покрити пасажи и помещения, всичко това изградено от бежов камък и обкръжено с висока стена. Приличаше на малко, стегнато градче. Беше изненадващо близо, може би на около четиристотин метра. Не повече.
— Майната му, аз тръгвам — каза Кейт и пое по пътеката. Марек и Крис се спогледаха, после закрачиха подир нея.
— Хей, стойте наблизо, по дяволите! — подвикна им Барето.
— Мисля, че е по-добре да тръгваме — каза Гомес.
Барето я хвана за рамото.
— Не и преди да си изясним нещо. Как ще се справяме с трудностите в тази експедиция.
— Според мен всичко е ясно — отвърна Гомес.
Барето приведе лице към нея.
— Защото никак не ми се хареса как…
Останалото бе прекалено тихо, чу се само яростното съскане на гласа му.
Крис бе доволен, когато мина отвъд завоя и ги остави зад себе си.
Кейт ускори крачка, усещайки как напрежението постепенно напуска тялото й. От спора се бе почувствала смутена и раздразнителна. Чуваше как на няколко крачки зад нея разговарят Марек и Крис. Крис се тревожеше, а Марек опитваше да го успокои. Не желаеше да ги слуша. Тя ускори крачка още малко. В края на краищата това бе невероятно — да попадне тук, в тези фантастични гори, сред тия огромни дървета…
След една-две минути тя се откъсна от Марек и Крис, но знаеше, че са наблизо. Самотата я успокояваше. Гората наоколо излъчваше мирна прохлада. Кейт се вслуша в птичите песни и потропването на собствените си нозе по пътя. Изведнъж й се стори, че чува и още нещо. Тя забави крачка и се ослуша.
Да, наистина имаше друг звук — тропот на тичащи нозе. Звукът сякаш се задаваше насреща по пътеката. Чу нечие тежко, задавено дишане.
Сетне и друг, по-глух звук като далечна гръмотевица. Тъкмо се мъчеше да го разпознае, когато едно невръстно момче изскочи иззад завоя и се втурна към нея.
Момчето беше облечено с черни панталони, яркозелена памуклийка и черна шапка. Лицето му се червенееше от умора; явно тичаше от доста време. Изглежда, срещата с нея на тази пътека го изненада. Наближавайки към Кейт, то изкрещя:
— Aydethee amsel! Grassa due! Aydethee!
След миг тя чу в слушалката преведения му глас: „Скрий се, жено! За Бога! Скрий се!“
От какво да се крие? Тия гори бяха пусти. Какво искаше да каже? Навярно не го бе разбрала добре. Или може би автоматичният преводач бъркаше. Минавайки покрай нея, момчето още веднъж извика „Скрий се!“ и с всичка сила я блъсна настрани, към гората. Кейт се препъна в някакъв възлест корен и падна по гръб
