керамичната плочка в процепа до краката си и пак се изправи. — Готово. Запомнете: когато дойде моментът, стойте съвсем неподвижно.
Машините забръмчаха. Крис усети лека вибрация в основата под краката си. Бръмченето се засили. Мъглата се завихри и взе да отстъпва от машините. Раздаде се пукот и скърцане като от изкривен метал. Звукът бързо нарастваше, докато стана равномерен и мощен като писък.
— Това е от течния хелий — каза Гомес. — Охлаждаме метала, за да стане свръхпроводим.
Внезапно воят заглъхна и отстъпи място на тракането.
— Инфрачервена проверка — каза тя. — Сега наистина се започва.
Крис усети как цялото му тяло се тресе неудържимо. Опита се да го овладее, но краката му трепереха. За миг го обзе паника — може би трябваше да се откаже, — но сетне чу механичния глас:
— Стойте неподвижно… отворете очи…
Късно е, помисли си той. Твърде късно.
— …поемете дълбоко дъх… задръжте… Сега!
Обръчът бързо се спусна от главата към краката му. Когато докосна основата, той изщрака. След миг от всички страни избухна ослепителна светлина — по-ярка от слънцето, но Крис не усети съвършено нищо. Дори внезапно го обзе чувство на хладно безразличие, сякаш наблюдаваше отстрани цялата сцена.
Светът около него бе напълно, абсолютно безмълвен.
Видя как наблизо машината на Барето започва да расте, да се извисява над него. Великанът Барето с чудовищни пори по огромното лице се бе привел и ги гледаше отвисоко.
Нови блясъци.
Машината на Барето не само растеше, но и сякаш се отдалечаваше от тях, разкривайки все по-обширна площ от пода необятна равнина от черна гума, която се простираше към далечината.
Нови блясъци.
Гуменият под беше покрит с шарка от релефни кръгове. Сега кръговете почнаха да се издигат наоколо като черни канари. Скоро канарите израснаха дотолкова, че заприличаха на мрачни небостъргачи, които се сливаха нейде в небето и преграждаха пътя на светлината. Накрая небостъргачите се сляха напълно и светът помръкна.
Нови блясъци.
За миг пропаднаха в непрогледен мрак, после той различи примигващи светли точици, подредени в обемна решетка, която се простираше във всички посоки. Сякаш бяха попаднали в някаква огромна кристална структура. Пред очите на Крис светлите точици бързо се разгаряха и растяха, краищата им се размазваха, докато всяка от тях се превърна в мъглява сияеща топка. Той се запита дали това не са атоми.
Вече не виждаше решетката, а само няколко от най-близките топки. Клетката му се носеше право към една от тях, която пулсираше, променяше формата си заедно с промяната на някакви примигващи шарки по нея.
Сетне се озоваха в топката, обгърнати от сияйна мъгла, която сякаш тръпнеше от мощна енергия.
След това светлината избледня и изчезна.
Висяха сред мрак и пустота. Сред нищото.
Мрак.
Но после той видя, че все още потъват надолу, устремени сега към кипналата повърхност на черен океан сред черна нощ. Океанът вреше и бушуваше, надигайки буйна синкава пяна. Със слизането им към повърхността тази пяна растеше. Крис вида, че едно мехурче сияе с особено ярка синя светлина.
Машината му се носеше към сиянието стремглаво, все по-бързо и по-бързо, и Крис изпита странното чувство, че след миг ще се сблъскат с пяната, но вместо това навлязоха в мехура и той чу мощен пронизителен писък.
После тишина.
Мрак.
Нищо.
В контролната зала Дейвид Стърн гледаше как проблясъците върху гумения под стават все по-дребни и по-неясни, докато накрая изчезнаха напълно. Машините също бяха изчезнали. Техниците незабавно се насочиха към Барето и започнаха подготовка за неговото прехвърляне.
Стърн обаче не откъсваше поглед от мястото върху гумения под, където бяха изчезнали Крис и останалите.
— И къде са сега? — попита той.
— О, вече са пристигнали — каза Гордън. — Вече са там.
— Значи са възстановени?
— Да.
— Без факс-машина от другата страна?
— Точно така.
— Кажете ми защо — настоя Стърн. — Кажете ми подробностите, с които не биваше да досаждаме на останалите.
— Добре — кимна Гордън. — Няма нищо лошо. Просто си мислех, че на другите може да им се види… хм… обезпокояващо.
— Аха…
— Нека се върнем — каза Гордън — към интерферентните картини, които както си спомняш, доказват, че другите вселени могат да влияят върху нашата. Не е необходимо да вършим каквото и да било за появата на интерферентна картина. Тя просто се появява сама.
— Да.
— И това взаимодействие е много надеждно; то става винаги, щом разположиш два процепа срещу светлина.
Стърн кимна. Мъчеше се да разбере накъде е тръгнал разговорът, но нямаше как да предвиди аргументите на Гордън.
— И тъй, знаем, че в някои ситуации можем да разчитаме на другите вселени, когато желаем нещо да стане. Разполагаме двата процепа и всеки път другите вселени създават картината.
— Добре…
— А ако излъчим предаване през пробив в квантовата пяна, човекът винаги се пресъздава от другата страна. На това също можем да разчитаме.
Настана мълчание. Стърн се навъси.
— Чакайте малко. Да не би да казвате, че когато излъчвате, другата вселена пресъздава човека?
— На практика да. Така трябва да бъде, искам да кажа. Ние не можем да го възстановим, защото не сме там. Ние сме в тази вселена.
— Значи вие не го пресъздавате.
— Не.
— Защото не знаете как — каза Стърн.
— Защото не го смятаме за необходимо — възрази Гордън. Също както не смятаме за необходимо да прикрепваме чиниите с лепило върху масата. Те си стоят самички. Използваме една от вселенските характеристики, наречена гравитация. А в дадения случай използваме една от характеристиките на мултивселената.
Стърн се навъси. Мигновено изпита недоверие към сравнението; то беше прекалено гладко, прекалено удобно.
— Виж какво — каза Гордън, — целият смисъл на квантовата технология е там, че тя налага отделни вселени една върху друга. Когато работи квантов компютър — когато се използват всичките трийсет и две квантови състояния на електрона, — компютърът на практика извършва изчисленията си в други вселени, нали така?
— Да, формално погледнато, но…
— Не. Не формално. В действителност.
Ново мълчание.
