смътна боязън; тези машини бяха неговият единствен път за връщане към родния дом и не му бе приятно да мисли, че те се подчиняват на свои собствени правила и могат всеки момент да изчезнат. Дали някой би летял със самолет, ако пилотът каже, че е „нестабилен“? — запита се той. Усети прохлада по челото си и разбра, че след миг ще го избие студена пот.
За да се разсее, Крис мина оттатък пътя при другите, като внимаваше да не затъне в калта. Когато стъпи отново на твърда почва, той мина през гъсталак от някакви преплетени растения, които му стигаха до кръста и напомняха рододендрони. Озърна се към Гомес.
— Има ли нещо опасно в тези гори?
— Само усойниците — отвърна тя. — Обикновено висят по ниските клони на дърветата. Падат на рамото ти и хапят.
— Страхотно — каза Крис. — Отровни ли са?
— Много.
— Смъртоносни?
— Не бой се, това става рядко.
Крис реши да не задава повече въпроси. Така или иначе, вече бе стигнал до огрян от слънцето пробив в храсталака. Погледна надолу и видя на шейсет метра под себе си река Дордона да лъкатуши из ниви и пасища — според него изглеждаше почти същата, както бе свикнал да я вижда.
Но ако реката бе същата, всичко друго в пейзажа бе съвсем различно. Кастелгард се издигаше непокътнат, градчето също. Около стените се разстилаха орни земи; из някои от тях и сега се влачеха плугове.
Но вниманието му бе привлечено надясно, където виждаше отвисоко обширния правоъгълен комплекс на манастира… и укрепения воденичен мост. Моят воденичен мост, помисли си той. Мостът, който бе изучавал цяло лято.
И за жалост съвсем различен от онова, което бе реконструирал с помощта на компютъра.
Крис видя не три, а четири воденични колела да разпенват течението под моста. А самият мост не бе една цялостна, обща конструкция. Изглежда, имаше поне две независими структури, напомнящи малки къщички. По-голямата бе изградена от камък, а другата от дърво, което подсказваше, че са строени по различно време. Каменната сграда непрестанно бълваше стълб сивкав пушек. Значи може би наистина са произвеждали тук стомана, помисли той. Ако разполагаш с водна сила за задвижване на духалата, можещ да създадеш истинска стоманолеярна пещ. Това би обяснило и съществуването на двете отделни сгради. Защото в мелниците за жито и царевица откритият огън бе забранен — вътре не се допускаше дори паленето на свещ. Именно затова работеха само дневно време.
Унесен в тези подробности, той усети, че се отпуска.
Марек стоеше отвъд калния път, гледаше селото Кастелгард и постепенно го изпълваше изумление.
Беше в миналото.
Докато оглеждаше подробностите, той се почувства замаян, почти опиянен от възбуда. Из нивите под него селяните бяха облечени със закърпени панталони и туники в червено и синьо, оранжево и розово. Ярките цветове изпъкваха върху тъмния фон на земята. Повечето ниви вече бяха засети, браздите заринати. Беше началото на април, тъй че пролетната сеитба на ечемик, грах, овес и фасул — така наречените предвеликденски култури — трябваше да е почти приключила.
Загледа се в двойка волове, влачещи черен железен плуг през неразорана нива. Лемежът изхвърляше равномерно пръстта от двете страни на браздата. Марек забеляза със задоволство ниска дървена плоскост, прикрепена над острието. Това бе обръщач на пръстта, наричан още „ухо“ — характерно приспособление за епохата.
След орача вървеше друг селянин, който разпръскваше семена с равномерен замах на ръката. На рамото му висеше издута торба. Малко зад него птиците се спускаха да кълват семена от браздата. Но това нямаше да е задълго. В съседната нива Марек видя брануването — кон влачеше Т-образна дървена рамка, натоварена с тежък камък. Браната заравяше браздите и така опазваше семената.
Сякаш всичко се движеше с един и същ плавен, отмерен ритъм — ръката, разпръскваща семена, плугът в браздата и разрохкващата брана. В ранното утро не се чуваше почти никакъв звук — освен птичето чуруликане и бръмченето на насекоми.
Оттатък нивите Марек виждаше каменната стена с височина шест метра, която ограждаше градчето Кастелгард. Камъкът беше сив, потъмнял от вятър и дъждове. На едно място поправяха стената; новият камък светлееше в жълтеникаво-сиво. Прегърбени над строежа, зидарите работеха бързо. Върху самата стена часови в лъскави ризници крачеха напред-назад, като от време на време спираха да се озърнат нервно към далечината.
А над всичко това се извисяваше самият замък с кръгли кули и черни каменни покриви. Над кулите се развяваха знамена.
Върху всички тях имаше един и същ герб — кафяво-сив щит със сребърна роза.
Флаговете придаваха на замъка празничен вид и наистина сред полето край градската стена се строеше за турнира голяма дървена трибуна. Наоколо вече прииждаше тълпа. Имаше неколцина рицари, чиито коне бяха привързани до пъстрите шатри, издигнати около полето за състезания. Пажове и коняри обикаляха между шатрите, носейки брони и вода за конете.
След като огледа всичко това, Марек въздъхна дълбоко от задоволство.
Всичко, което виждаше, бе точно до най-дребната подробност. Всичко бе истинско.
Беше в миналото.
Кейт Ериксън гледаше Кастелгард леко озадачена. До нея Марек въздишаше като влюбен, но не й беше ясно защо. Естествено, сега Кастелгард бе чудесно градче, възвърнало някогашната си прелест, с напълно здрави къщи и замък. Но като цяло гледката не се различаваше кой знае колко от нормалния пейзаж на селска Франция. Мястото изглеждаше малко по-изостанало, с коне и волове вместо трактори. Но иначе… е, просто не беше чак толкова различно.
В архитектурно отношение най-голямата разлика на това място от настоящето бе там, че всички къщи имаха покриви от черни каменни плочи. Тия покриви тежаха невероятно много и изискваха яки вътрешни опори. Именно затова в Перигорд вече не ги използваха никъде, освен из туристическите райони. Кейт бе привикнала да вижда по тия места къщи с оранжеви покриви от заоблени римски или плоски френски керемиди.
Ала тук всички покриви бяха от плочи. Нямаше нито една керемида.
Докато продължаваше да оглежда градчето, тя постепенно забеляза и други подробности. Например имаше много коне, наистина много — коне из нивите, коне на турнира, ездитни коне по калните пътища и коне на паша. Помисли си, че в момента пред очите й трябва да има поне стотина коне. Не помнеше да е виждала толкова много наведнъж дори в родното си Колорадо. Бяха всякакви — от красиви и стройни бойни коне на турнира до стари кранти из нивите.
И докато мнозина от тружениците по полето бяха облечени в избелели дрехи, други хора носеха толкова пъстри костюми, че й напомняха за Карибите. Дрехите бяха кърпени много и много пъти, но винаги в контрастиращи цветове, тъй че кръпките се виждаха отдалече. Превръщаха се в своеобразна украса.
Сетне тя забеляза ясните граници между сравнително малките обитаеми области — градчета, селца, ниви — и гората наоколо, гъст, необятен зелен килим, разпрострян във всички посоки. В този пейзаж гората преобладаваше. Кейт изпитваше чувството, че се намира сред безкраен пущинак, в който човешките същества бяха натрапници. И то нищожни натрапници.
А когато отново погледна градчето Кастелгард, усети присъствието на нещо странно и същевременно недоловимо. Най-сетне изведнъж осъзна, че няма комини!
Никъде.
Селските къщи просто имаха дупки в сламените покриви, през които излизаше пушекът. В града къщите бяха подобни, макар и с каменни покриви; димът излизаше пред дупка или процеп в някоя от стените. Замъкът също нямаше комини.
Бе надникнала във времето, преди комините да се появят в тази част на Франция. Кой, знае защо, тази незначителна архитектурна подробност я накара да изтръпне от чувство, близко до ужаса. Светът преди комините. И изобщо кога ги бяха изобретили? Не си спомняше точно. Без съмнение около 1600 година
