— Няма значение. Ядрото е другаде.
Винаги използваше този израз, когато смяташе нещо за маловажно.
— Къде е ядрото? — попита Даян Крамър.
— Да го измъкнем — каза Донигър. — Трябва на всяка цена да върнем онзи човек. Това е ядрото.
— Не споря — съгласи се Даян. — Трябва.
— Лично аз смятам онзи дъртак за голямо говедо — каза Донигър. — Но ако не го върнем, ще се вдигне кошмарен шум.
— Да. Кошмарен.
— Но аз ще се справя — уточни Донигър.
— Сигурна съм, че ще се справиш.
С годините Даян бе свикнала да повтаря всяка негова дума, когато е изпаднал в „крачещ пристъп“. Страничен наблюдател би сметнал това за подлизурство, но Донигър го намираше за полезно. Когато чуваше думите си повторно, той често не се съгласяваше с тях. Даян разбираше, че в този процес е само странична наблюдателка. Макар че имаше двама участници, това не бе диалог. Донигър разговаряше сам със себе си.
— Проблемът е — каза той, — че увеличаваме броя на външните лица, които знаят за технологията, но не получаваме нищо в замяна. Откъде да знаем, може онези студенти изобщо да не го намерят.
— Шансовете им са по-добри.
— Това е само предположение. — Той закрачи отново. — Без основания.
— Съгласна съм, Боб. Без основания.
— Ами екипът, който пратихте да го търси? Кого изпратихте?
— Гомес и Барето. Не са видели професора.
— Колко време бяха там?
— Около час, мисля.
— Не са ли навлизали в света?
Даян поклати глава.
— Защо да рискуват? Няма смисъл. Те са бивши морски пехотинци, Боб. Дори да навлязат, нямат представа къде да го търсят. Дори нямат представа от какво да се пазят. Там е съвсем различно.
— Но онези студенти може да знаят къде да търсят.
— Точно това е идеята — каза Даян Крамър.
От далечината долетя тътен на гръмотевица. Първите едри капки дъжд се посипаха по прозорците на кабинета. Донигър се загледа в дъжда.
— Ами ако изтървем и студентите?
— Ще се вдигне кошмарен шум.
— Може би — каза Донигър. — Трябва да се подготвим за всяка възможност.
С вой на турбини реактивният самолет се приближи по пистата и спря пред тях. На опашката бе изписано с големи сребърни букви Ай Ти Си. Стълбичката се спусна и униформената стюардеса търкулна надолу червен килим.
— Без майтап! — възкликна Крис Хюз. — Наистина имало червен килим.
— Да вървим — каза Марек. Той метна раницата на рамо и пръв се изкачи по стъпалата.
Марек бе отказал да отговаря на въпросите им, като се оправда, че не знае. Не скри резултатите от въглеродния анализ. Каза обаче, че не може да ги обясни. Каза им още, че ръководството на Ай Ти Си ги моли спешно да се притекат на помощ на професора. После млъкна. Забеляза, че и Стърн си мълчи.
Отвътре салонът на самолета беше изцяло в сребристо и сиво. Стюардесата ги попита какво ще желаят за пиене. Целият този лукс контрастираше с едрия, грубоват мъж с къса прошарена коса, който пристъпи напред да ги поздрави. Макар че беше облечен в цивилен костюм, Марек забеляза военната му стойка, докато се ръкуваше с тях.
— Името ми е Гордън — представи се човекът. — Вицепрезидент на Ай Ти Си. Добре дошли на борда. Полетът до Ню Мексико ще трае девет часа и четирийсет минути. А сега затегнете коланите.
Докато се настаняваха по креслата, те усетиха, че самолетът вече се носи по пистата. След секунди двигателите изреваха и Марек видя през прозорчето как френското поле бързо се отдалечава под тях.
Седнал най-отзад в самолета, Гордън огледа групата и си помисли, че можеше и да е по-зле. Вярно, всичките бяха академични личности. При това доста объркани. И между тях нямаше здрава координация, нямаше истинска сплотеност.
Но от друга страна всички изглеждаха в добра физическа форма, особено онзи чужденец, Марек. Личеше си, че е силен. А и жената си я биваше. Стегнати мускули на ръцете, мазоли по дланите. Спокойна самоувереност. Значи би могла да устои на напрежението, помисли си той.
Но онова миловидно хлапе щеше да бъде безполезно. Гордън въздъхна, като видя как Крис Хюз погледна отражението си в стъклото и намести назад кичур коса.
Колкото до четвъртия, грозничкия младеж, Гордън просто не знаеше какво да мисли за него. Очевидно често работеше на открито; дрехите му бяха избелели, а очилата надраскани. Но Гордън веднага разпозна в него лабораторен специалист. От онези, които знаят всичко за техниката и нищичко за света. Трудно бе да се каже как ще реагира, ако нещата загрубеят.
Едрият мъж, Марек, заговори пръв:
— Ще ни кажете ли какво става?
— Мисля, че вече знаете, мистър Марек — отговори Гордън. — Нали?
— Нося пергамент отпреди шестстотин години, върху който е писал професорът. С мастило на същата възраст.
— Да. Така е.
Марек тръсна глава.
— Но ми е трудно да повярвам.
— В момента — каза Гордън — това е просто технологична реалност. Истина е. Може да се постигне.
Той стана от креслото и се прехвърли при групата.
— Говорите за пътуване във времето — каза Марек.
— Не — отвърна Гордън. — Изобщо не говоря за пътуване във времето. Пътуването във времето е невъзможно. Всички го знаят.
— Самата идея за пътуване във времето е безсмислена, тъй като времето не тече. Фактът, че си го представяме като поток, е само случайност, свързана с нашата нервна система… с начина, по който го виждаме. В действителност времето не се движи; движим се ние. Самото време е неизменно. Просто го има. Следователно миналото и бъдещето не са отделни места, както например Ню Йорк и Париж. И понеже миналото не е място, няма как да пътуваме към него.
Всички го гледаха мълчаливо.
— Нека бъдем наясно от самото начало — продължи Гордън. Технологията на ITC няма нищо общо с пътуването във времето, поне в прекия смисъл. Това, което разработихме, е разновидност на пътуването в пространството. Или по-точно използваме квантова технология, за да предизвикаме правоъгълно- координатна промяна в мултивселената.
По лицата им се изписа пълно недоумение.
— Това означава — обясни Гордън, — че пътуваме към друго място в мултивселената.
— А какво е това мултивселена? — попита Кейт.
— Мултивселената е светът, определян от квантовата механика. Това означава, че…
— Квантова механика? — повтори Крис. — Какво представлява квантовата механика?
Гордън помълча.
— Тук става доста трудно. Но след като сте историци, ще се опитам да ви го обясня по исторически път.
— Преди сто години физиците разбрали, че енергията — например светлината, магнетизмът или електричеството — съществува под формата на непрестанно течащи вълни. Ние все още говорим за
