апарат, а на колана й се люшкаха като гранати две фенерчета. Дихателния филтър бе вдигнала на челото си. Проводници от радиостанцията отиваха към акумулатора в джоба й. С толкова много оборудване се чувстваше тежка и тромава. Марек стоеше над нея и държеше въжето. От изкопа Рик и неговите студенти я гледаха напрегнато.
Тя вдигна очи към Марек.
— Отпусни метър и половина.
Той отпусна въжето и тя се плъзна надолу, докато леко докосна купчината. Под краката й се търкулнаха струйки пръст.
— Още метър.
Тя се отпусна на ръце и крака върху купчината. Пръстта издържа тежестта й. Но арката я тревожеше. Ключовият камък се ронеше по ръбовете.
— Наред ли е всичко? — подвикна Марек.
— Да — каза тя. — Сега влизам.
Кейт пропълзя заднишком към черния отвор под арката. Погледна нагоре към Марек и откачи едното фенерче от колана си.
— Не знам дали ще се справиш, Андре. Тая пръст може да не издържи тежестта ти.
— Много забавно. Не те пускам сама, Кейт.
— Е, поне изчакай да вляза първа.
Тя включи фенерчето и радиостанцията, сложи си маската с филтъра и пропълзя през отвора към мрачното помещение.
Въздухът вътре бе изненадващо хладен. Жълтият лъч на фенерчето подскачаше по голи каменни стени и каменен под. Чанг беше прав — под манастира имаше празно пространство. И изглеждаше, че то продължава доста навътре, преди да го задръстят купчини пръст и нападали камъни. По някаква случайност обаче това помещение не беше запълнено като другите. Кейт завъртя фенерчето нагоре, опитвайки да различи в какво състояние е таванът. Доколкото успя да види, не изглеждаше много добре.
Тя пропълзя напред на четири крака, после започна да се спуска по нестабилния насип към пода. След малко стоеше в катакомбите.
— Вътре съм.
Наоколо беше тъмно и въздухът й се стори влажен. Дори и през филтъра усещаше неприятен мирис на застояло. На повечето археологически обекти никой не си даваше труд да носи филтри, но тук се налагаше, защото през четиринайсети век чумата бе върлувала на няколко пъти, избивайки една трета от населението. Макар че по принцип епидемията се разпространяваше чрез заразени плъхове, имаше и разновидност, която се предаваше по въздуха чрез кихане и кашляне, затова всеки човек, влизащ в запечатано от векове помещение, трябваше да се пази от…
Кейт чу зад себе си шумолене. Обърна се и видя Марек да слиза през отвора. Пръстта под краката му плъзна надолу и той побърза да скочи на пода. Сетне настана тишина, в която чуваха само как камъчета и бучици пръст се търкалят по насипа.
— Осъзнаваш ли, че можем да бъде погребани живи? — попита Кейт.
— Винаги гледай откъм положителната страна — каза Марек. Той мина напред и вдигна над главата си голяма флуоресцентна лампа с рефлектори. Лъчите осветиха голяма част от подземната зала. Сега, когато виждаха ясно, помещението се оказа отчайващо празно. Отляво имаше каменен саркофаг на някакъв рицар; покойникът беше изваян релефно върху изместения капак. Надникнаха вътре, но саркофагът бе празен. Край едната стена се подпираше груба дървена маса. Върху нея нямаше нищо. Отляво нисък коридор водеше към каменни стъпала, които се изкачваха нагоре и изчезваха в купчина пръст. Отдясно други купчини закриваха още един сводест проход. Марек въздъхна.
— Толкова вълнения… за нищо.
Но Кейт все още се тревожеше, че пръстта може да рухне и да нахлуе в подземието. Затова огледа внимателно купчините отдясно.
И тогава видя.
— Андре — каза тя. — Ела насам.
От кафявата пръст стърчеше нещо със същия цвят, но повърхността му лъщеше едва забележимо. Кейт избърса предмета с ръка. Мушама. От пръстта стърчеше острият ръб на нещо, обвито в мушама.
Марек надникна през рамото й.
— Много добре, много добре.
— Имало ли е мушама по онова време?
— О, да. Изобретили са я викингите, вероятно през девети век. А през нашия период се е срещала доста често в Европа. Макар че не помня досега да сме открили из манастира нещо, увито в мушама.
И той се захвана да й помага. Разравяха внимателно, защото не искаха купчината да се свлече върху тях, но въпреки това скоро разчистиха предмета. Беше правоъгълен, около шейсет на шейсет сантиметра, омотан с мазна връв.
— Предполагам, че са документи — каза Марек. Толкова искаше да отвори пакета, че пръстите му трепереха под луминесцентната светлина, но се удържа. — Ще го изнесем.
Той пое пакета под мишница и тръгна към изхода. Кейт огледа още веднъж могилката, като се питаше дали не е пропуснала нещо. Не, нямаше нищо друго. Тя завъртя фенерчето и…
Застина.
С крайчеца на окото си бе зърнала нещо блестящо. Тя се обърна, погледна отново. За момент не видя нищо, после го откри.
От земята стърчеше парченце стъкло.
— Андре — каза тя, — мисля, че има още.
Стъклото беше тънко и съвършено прозрачно, с гладък заоблен ръб, почти като съвременна изработка. Кейт разчисти наоколо с пръсти и пред очите й се появи леща от очила.
Бифокална леща.
— Какво има? — попита Андре, който се бе върнал до нея.
— Ти ми кажи.
Той присви очи и освети предмета отблизо. Беше навел глава толкова ниско, че носът му почти докосваше стъклото.
— Къде намери това? — запита тревожно той.
— Точно тук.
— На открито, както сега? — Гласът му стана напрегнат, почти обвиняващ.
— Не, виждаше се само крайчето. Аз го разчистих.
— Как?
— С пръсти.
— Значи казваш, че е било отчасти заровено? Личеше си, че не й вярва.
— Хей, какво има?
— Отговори ми, ако обичаш.
— Не, Андре. Беше почти изцяло заровено. Виждаше се само левият ръб.
— Жалко, че го докосна.
— И аз съжалявам. Ако знаех, че ще се държиш като…
— Това трябва да се обясни — каза той. — Обърни се.
— Какво?
— Обърни се.
Той стисна рамото на Кейт и грубо я завъртя с гръб към себе си.
— Господи. — Тя се озърна през рамо да го види какво прави. Той приближи фенера плътно до нейната раница и бавно плъзна лъча надолу, като се взираше във всеки сантиметър, после огледа късите й панталони.
— Андре… ще ми кажеш ли какво…
