момчето не му обръщаше внимание, не спираше, просто продължаваше да тича напред. Беше се устремило към селото. Крис напрегна сили да не изостане и продължи да тича.
Откъм пътеката зад гърба си дочуваше конски тропот и пръхтене, примесени с човешки крясъци. Чу как някой извика: „В гората“, а друг му отвърна с ругатня. Но извън пътя теренът бе гъсто обрасъл. Крис прескачаше паднали дървета, прогнили дънери, прекършени клони с дебелината на човешко бедро, преплетени къпинови храсти. Можеха ли изобщо оттук да минат коне? Щяха ли преследвачите да слязат от седлата? Нямаше ли да се откажат? Или щяха да продължат гонитбата?
Щяха да продължат, по дяволите!
Той продължи да тича. Сега бе нагазил в мочурище. Проправяше си път през някакви зловонни растения, които му стигаха до кръста, подхлъзваше се в калта, която ставаше все по-дълбока. Чуваше собственото си задавено дишане, плясъка и жвакането на нозете си в тинята.
Но изотзад не чуваше нищо.
Скоро почвата отново изсъхна и той затича по-бързо. Сега момчето бе само на десет крачки пред него, но продължаваше да бяга с всичка сила. Задъхан от изтощение, Крис полагаше отчаяни усилия да го догони, ала не успяваше.
Тичаше. В лявото му ухо се раздаде пращене.
— Крис!
Беше гласът на Марек.
— Крис, къде си?
Как да отговори? Имаше ли микрофон? Сетне си спомни, че бяха споменали нещо за предаване на звука по костите.
— Аз… — запъна се той. — Аз бягам…
— Това го чувам. Накъде бягаш?
— Момчето… селото…
— В селото ли отиваш?
— Не знам… Мисля, че да.
— Мислиш? Крис, къде си?
В този миг Крис чу зад себе си пращене на храсти, викове и конско цвилене.
Ездачите идваха подир него. А той бе оставил следа от строшени вейки и кални стъпки. Лесно щяха да я открият.
Мамка му!
Напрягайки силите си до краен предел, Крис побягна още по-бързо. И изведнъж осъзна, че вече не вижда момчето пред себе си.
Той спря запъхтян и се завъртя. Огледа.
Нямаше го.
Момчето бе изчезнало.
Крис бе сам сред гората.
А ездачите наближаваха.
Марек и Кейт стояха на калната пътека над манастира и напрягаха слух да доловят някакъв звук от предавателя. Бе настанала тишина; за да чува по-добре, Кейт закри ухото си с длан.
— Не долавям нищо.
— Може да е извън обсега на предавателя — каза Марек.
— Защо му е да ходи в селото? — попита тя. — Останах с чувството, че следва онова момче. Защо го прави?
Марек гледаше към манастира. Дотам имаше не повече от десет минути път.
— В момента професорът вероятно е долу. Можехме просто да идем при него и после да се приберем. — Той раздразнено ритна един пън. — Би било толкова лесно.
— Вече не — каза Кейт.
Рязко пращене в слушалките ги накара да примижат болезнено. Отново чуха пъхтенето на Крис.
— Крис! — възкликна Марек. — Чуваш ли ме?
— Не мога… не мога да говоря сега.
Говореше шепнешком. И в гласа му звучеше страх.
— Не, не, не — прошепна момчето, протягайки ръка от клоните на едно грамадно дърво.
Преди малко то подсвирна със съжаление, когато видя как Крис панически се върти из гората под него. После му махна с ръка нагоре.
Сега Крис опитваше да се изкатери на дървото, да се придърпа върху най-ниския клон, като търсеше с крака допълнителна опора върху дънера. Но точно това разтревожи момчето.
— Не, не! С ръцете! Използвай само ръцете! — прошепна раздразнено то. — Ама че си тъп — гледай сега какви белези остави с краката.
Увиснал под клона, Крис погледна надолу. Момчето имаше право. Върху кората на ствола съвършено ясно личаха дълги кални ивици.
— Светият кръст да ни е на помощ, загубени сме! — викна хлапето, сетне пъргаво се преметна над Крис и рипна долу.
— Какво правиш? — сепна се Крис.
Но момчето вече прибягваше от дърво към дърво през къпинаците. Крис скочи долу и го последва.
Момчето ядосано си мърмореше нещо, докато оглеждаше клоните на всяко дърво. Очевидно търсеше някое много голямо със сравнително ниски клони. Тропотът на конниците се засилваше.
След малко вече бяха минали стотина метра и навлязоха сред ниски борове с възлести, уродливи стъбла. Местността стана по-слънчева и открита, защото отдясно дърветата намаляваха и Крис видя, че тичат покрай ръба на високата скална стена, която се извисяваше над градчето и реката. Сякаш стреснато от светлината, момчето отново се шмугна в сенчестата дъбрава. Почти веднага откри, каквото търсеше и махна на Крис.
— Качвай се пръв. И никакви крака.
Момчето подви колене, преплете пръсти и се напрегна. Крис имаше чувството, че това крехко дете едва ли ще издържи тежестта му, но хлапето нетърпеливо тръсна глава. Той стъпи в шепите на момчето, посегна нагоре и сграбчи най-ниския клон. С помощта на хлапето се изтегли нагоре, докато накрая с едно последно пъшкане се преметна и провисна по корем на клона. Погледна надолу към момчето, което изсъска:
— Давай!
Крис с усилие се надигна на колене, после стъпи върху клона. Следващият беше само малко no-горе и той продължи да се катери.
Под него момчето рипна нагоре, сграбчи клона и бързо се изтегли. Макар и мършаво, то бе удивително яко и без усилие се прехвърляше от клон на клон. Крис вече бе стигнал на пет-шест метра над земята. Дланите му горяха, задъхваше се, но не спираше да пълзи от клон на клон.
Момчето го стисна за прасеца и той застина. Бавно, предпазливо надникна през рамо и го видя да стои като вкаменено на по-долния клон. После Крис чу тихо конско пръхтене и осъзна, че звукът се е раздал нейде наблизо.
Съвсем наблизо.
Долу в гората под тях шестима конници бавно и безшумно се движеха напред. Все още не бяха стигнали до дървото и от време на време силуетите им се мяркаха в пролуките между листата. Когато някой кон изпръхтяваше, ездачът му се привеждаше и го успокояваше с потупване по шията.
Конниците знаеха, че плячката е наблизо. Приведени в седлата, те оглеждаха земята ту отляво, ту отдясно. За щастие сега те яздеха сред ниско провлечените борови клони; не се виждаше никаква следа.
Разговаряйки с жестове, те се разтеглиха в широка верига. Щяха да минат от двете страни на дървото. Крис затаи дъх. Ако погледнеха нагоре…
Но не погледнаха.
Продължаваха бавно напред, все по-навътре в гората, и накрая един от тях заговори — ездачът с черно
