перо на шлема, който бе отсякъл главата на Гомес. Забралото му беше вдигнато.
— Стига толкова. Изплъзнаха ни се.
— Как? Да не са скочили от скалите?
Черният конник поклати глава.
— Детето не е толкова глупаво.
Крис забеляза, че лицето му е мургаво — смугла кожа и черни очи.
— Вече не е дете, милорд.
— Ако е паднало, трябва да е било по грешка. Няма друг начин. Но мисля, че просто го изтървахме. Да се връщаме по същия път.
— Да, милорд.
Ездачите обърнаха конете и поеха назад. Отново минаха под дървото и все в същата широка верига се отдалечиха към слънчевата светлина между боровете.
— Може би на светло пак ще открием следите им.
Крис дълбоко въздъхна от облекчение.
Момчето отдолу го потупа по крака и му кимна, сякаш искаше да каже: „Добре се справи.“ Изчакаха така, докато конниците се отдалечиха на стотина метра и почти изчезнаха от поглед. После хлапето тихичко се смъкна от дървото и Крис го последва както можеше.
Щом стъпи долу, той видя как ездачите се отдалечават. Отиваха към дървото с калните отпечатъци. Черният конник отмина, без да ги забележи. Онзи след него също…
Момчето стисна ръката на Крис и го дръпна към храстите.
В този момент прокънтя вик:
— Сър Гай! Вижте тук! Дървото! Те са на дървото! Единият от ездачите бе забелязал.
По дяволите!
Вирнали глави към дървото, ездачите завъртяха конете. Черният конник скептично се върна назад.
— Тъй ли? Я покажи?
— Не ги виждам горе, милорд.
Ездачите се завъртяха, огледаха назад, във всички посоки…
И ги видяха.
— Там!
Конете полетяха в галоп. Момчето побягна с все сила.
— Бога ми, сега наистина сме загубени — изпъшка то, като се озърна през рамо, без да спира. — Можеш ли да плуваш?
— Да плувам? — смая се Крис.
Естествено, че можеше да плува. Но в момента мислеше за съвсем друго. Защото изведнъж бе разбрал, че тичат стремглаво към края на дърветата, към светлината.
Към скалите.
Отпред започваше склон — отначало полегат, после все по-стръмен. Тревата и храстите оредяваха, тук-там се мяркаше гол жълто-белезникав варовик. Слънчевата светлина ставаше ослепителна.
Черният конник изрева нещо. Крис не разбра какво.
Най-сетне достигнаха края на поляната. Момчето без колебание се хвърли в пропастта.
Крис позабави крачка. Не смееше да го последва. Озърна се и видя как конниците летят към него с размахани мечове.
Нямаше избор.
Крис се обърна и побягна към скалния ръб.
Марек болезнено примижа, когато чу в слушалката си крясъка на Крис. Отначало викът бе силен, после изведнъж свърши с пъшкане и някакъв странен трясък.
Удар.
Марек стоеше с Кейт до пътеката и се ослушваше. Чакаше.
Вече не чуваха нищо. Дори смущения.
Съвсем нищо.
— Мъртъв ли е? — попита Кейт.
Марек не отговори. Бързо пристъпи до тялото на Гомес, клекна и започна да рови из калта.
— Ела — каза той. — Помогни ми да намерим резервния маркер.
Няколко минути търсиха безуспешно, после Марек сграбчи китката на Гомес, която вече бе посивяла и почваше да се вдървява. Повдигна ръката, усещайки студенината на кожата, и преобърна трупа. Тялото плесна в калта по гръб.
Точно тогава видя, че Гомес носи гривна от плетени памучни нишки. Досега не я бе забелязвал; тя изглеждаше като част от костюма. Но, разбира се, беше напълно неподходяща за епохата. Дори някоя скромна селска жена би носила гривна от метал, шлифован камък или дърво. Тази тук беше измислена от хипитата на съвременния свят.
Марек любопитно докосна гривната и с изненада откри, че е твърда, почти като картон. Той я извъртя, търсейки закопчалката, и видя как сред памучната лента се отваря някакво капаче. Гривната криеше малък електронен брояч, почти като ръчен часовник.
Броячът сочеше 36.10.37.
И цифрите намаляваха.
Марек веднага разбра какво е това. Брояч на изминалото време за машината, който показваше колко им остава. Първоначално разполагаха с трийсет и седем часа, а сега бяха загубили около петдесет минути.
Не бива да го забравяме, помисли си той. Свали гривната от китката на Гомес и я закопча на ръката си. После затвори капачето.
— Имаме брояч — каза Кейт. — Но маркер нямаме.
Още пет минути продължиха да търсят. Най-сетне Марек трябваше неохотно да признае жестоката истина.
Нямаха маркер. А без маркер машините не можеха да се върнат в настоящето.
Крис имаше право: бяха заклещени тук.
36:28:04
В контролната кабина пронизително дрънчаха звънци. Двамата техници скочиха от местата си и изтичаха навън. Стърн усети как Гордън здраво го стисна за ръката.
— Трябва да се махаме — каза Гордън. — Въздухът е заразен с изпарения на флуорна киселина. Транзитната площадка е отровена. А изпаренията скоро ще стигнат и тук.
Той поведе Стърн към изхода. Стърн се озърна към екрана и безредната купчина метални греди в транзитната зала.
— Ами ако те опитат да се върнат, докато тук няма никой?
— Не се тревожи — каза Гордън. — Това не може да стане. Развалините ще задействат инфрачервените сензори. Нали помниш, трябва да има два метра свободно пространство от всички страни. А тук го няма. Тъй че сензорите няма да позволят на машините да се върнат. Не и преди да разчистим всичко това.
— Колко време ще отнеме разчистването?
— Първо трябва да прочистим въздуха в пещерата.
Гордън водеше Стърн по дългия коридор към асансьора. Наоколо имаше още много хора, устремени в същата посока. Гласовете им кънтяха в тунела.
— Да прочистим въздуха в пещерата? — повтори Стърн. — Та това е огромен обем. Колко време ще трябва?
— На теория девет часа — каза Гордън.
— На теория ли?
— Досега не се е налагало да го правим — обясни Гордън. Но имаме тази възможност, разбира се. Големите вентилатори трябва да заработят всеки момент.
Няколко секунди по-късно мощен рев изпълни тунела. Стърн усети как мощен порив на вятъра налетя
