отсреща и задърпа дрехите му.
— А след като въздухът бъде пречистен? Тогава какво?
— Ще възстановим транзитната площадка и ще ги чакаме да се върнат — каза Гордън. — Точно както беше предвидено.
— А ако опитат да се върнат, преди да сте готови за посрещането?
— Това не е проблем, Дейвид. Машините просто няма да заработят. Ще ги върнат там, откъдето са тръгнали. Засега.
— Значи са закъсали — каза Стърн.
— Временно — потвърди Гордън. — Да. Закъсали са. И с нищо не можем да им помогнем.
36:13:17
Крис Хюз изтича до ръба на скалата и с крясък се хвърли във въздуха, размахвайки ръце и крака под слънчевите лъчи. На шейсет метра под себе си зърна Дордона да лъкатуши из зелените поля. Падането щеше да бъде ужасно. Знаеше, че реката е твърде плитка. Нямаше никакъв шанс да оцелее.
Но сетне той видя, че скалата отдолу не е отвесна — на пет-шест метра под него стърчеше издатина, свързана с горния край на канарата. Стръмна, гола скала, в която се вкопчваха тук-там хилави дръвчета и храсти.
Крис се стовари тежко върху площадката, падна на една страна и ударът го остави без дъх. В същия миг той се затъркаля безпомощно към ръба. Опита да се задържи, вкопчвайки отчаяно пръсти в храстите, но те имаха слаби корени и оставаха в ръцете му. Докато се премяташе към края, той забеляза, че момчето посяга да го хване, ала прелетя покрай протегнатите му ръце. Продължи надолу и целият свят се премяташе лудешки наоколо. Момчето остана назад с изкривено от ужас лице. Крис знаеше, че ще изхвръкне през ръба; знаеше, че ще падне…
С глухо пъшкане той се блъсна в едно дърво. Остра болка избухна в корема му и прелетя по цялото тяло. За момент загуби представа къде е; усещаше само болката. Светът бе зеленикаво-бял. Крис бавно се завърна в него.
Дървото бе спряло падането му, но той все още не можеше да си поеме дъх. Болката беше непоносима. Пред очите му танцуваха звезди, сетне танцът им бавно отмина и накрая той видя, че краката му висят над ръба на пропастта.
И се движат.
Надолу.
Дървото се оказа хилаво борче и допълнителната тежест бавно го превиваше. Крис усети, че се плъзга покрай стъблото. Нямаше как да спре. Впи пръсти в борчето и стисна с всичка сила. Успя — плъзгането престана. Той бавно започна да се изтегля покрай стъблото нагоре към скалата.
И тогава с ужас видя как бледите корени на дървото започват един по един да се изтръгват от пукнатините в камъка. След броени секунди цялото борче щеше да полети надолу.
После усети дръпване за яката и видя над себе си момчето, което му помагаше да се изправи на крака. Изглеждаше не толкова изплашено, колкото раздразнено и възмутено.
— Хайде де, давай!
— Божичко — изпъшка Крис. Той се просна задъхан на равното. — Дай ми само минутка…
Една стрела профуча край ухото му като куршум. Крис усети вятъра от нейното преминаване. Мощта й го порази. Подтикван от страха, той запълзя по площадката, като се вкопчваше в ниските стъбла. Още една стрела изсвистя между клоните.
Ездачите ги гледаха от скалата горе. Черният конник гневно изкрещя:
— Глупец! Идиот!
После зашлеви стрелеца с такава сила, че лъкът изхвръкна от ръцете му. Нямаше повече стрели.
Момчето задърпа Крис за ръката. Крис не знаеше накъде отива пътеката под канарата, но хлапето явно имаше план. Над тях конниците се завъртяха и поеха обратно към гората.
Скоро площадката се превърна в тясна издатина, не по-широка от педя, която заобикаляше ъгъла на скалата. Под тях зееше пропаст чак до реката. Крис се загледа към водата, но момчето сграбчи брадичката му и рязко я вирна нагоре.
— Не гледай надолу. Ела.
Хлапето притисна гърди към канарата, разпери ръце и предпазливо тръгна по издатината. Все още задъхан, Крис го последва. Знаеше, че ако се поколебае дори за миг, ще го обземе паника. Вятърът дърпаше дрехите му, мъчеше се да го откъсне от скалата. Той притисна буза към топлия камък и впи пръсти в пукнатините, опитвайки да преодолее ужаса.
Отпред момчето изчезна зад ъгъла. Крис продължи. Ъгълът беше остър, а пътеката под краката му изчезваше, оставяйки само пустота. Наложи се да прекрачи боязливо над бездната, но когато мина оттатък, той въздъхна от облекчение.
Видя, че канарата завършва с дълъг горист склон, който слизаше чак до реката. Момчето размаха ръка. Крис побърза да го настигне.
— Оттук нататък е лесно.
Момчето пое надолу и Крис го последва. Почти веднага усети, че склонът далеч не е тъй полегат, както изглеждаше отдалече. Под дърветата беше мрачно, стръмно и мочурливо. Момчето се подхлъзна по разкаляната пътека и изчезна надолу в гората. Крис продължи да слиза, като се вкопчваше в клоните. После също загуби равновесие, падна по гръб и започна да се пързаля. Без сам да знае защо, той си помисли: Аз съм абсолвент от Йейл. Аз съм историк със специалност „История на технологиите“. Сякаш опитваше да се вкопчи в своята самоличност, която бързо избледняваше от съзнанието му като сън, който е сънувал и сега вече забравя.
Хлъзгайки се стремглаво по калния склон, Крис се блъскаше в дървета, усещаше как клони драскат лицето му, но с нищо не можеше да забави скоростта на падане. Продължаваше да лети все надолу и надолу.
Марек се изправи с въздишка. Сигурен беше, че по тялото на Гомес няма никакъв маркер. Кейт стоеше до него и хапеше устни.
— Знам, че тя спомена за резервния маркер. Знам го.
— Нямам представа къде може да бъде — каза Марек. Кейт неволно посегна да се почеше по главата, после напипа перуката и усети болка в удареното място.
— Тая проклета перука…
Тя млъкна. Втренчи се в Марек.
После тръгна към храстите край пътеката.
— Къде отхвръкна? — попита тя.
— Кое?
— Главата й.
Откри я след малко, изненадана от това, колко дребна изглежда. Без тяло човешката глава не беше много голяма. Помъчи се да не гледа прерязаната шия.
Потискайки отвращението си, тя клекна, преобърна главата и погледна сивото лице с изцъклени очи. Между отпуснатите челюсти провисваше връхчето на езика. Из устата бръмчаха мухи.
Кейт вдигна перуката и веднага видя керамичния маркер. Беше залепен за вътрешната мрежичка. Кейт го измъкна.
— Открих го — каза тя.
Завъртя плочката върху дланта си. Видя бутона върху ръба, където блестеше малка светлинка. Бутонът бе толкова малък и тесен, че можеше да се натисне само с нокът.
Готово. Нямаше съмнение, че са го намерили.
Марек пристъпи и се наведе над плочката.
— Изглежда ми същият — каза той.
— Значи можем да се върнем — каза Кейт. — Когато си искаме.
— Искаш ли да се върнеш? — попита Марек.
