Спряла близо до подвижния мост, Кейт попита:
— Какво ще правим сега? Да го последваме ли?
Марек не отговори. Тя се озърна и го видя да гледа втренчено двама рицари на коне, което се биеха с мечове сред поляната пред замъка. Боят приличаше на демонстрация или тренировка; около рицарите се бе струпал кръг от младежи в ливреи; едни от тях носеха яркозелено, други — жълто и златисто, явно цветовете на двамата рицари. Малко по-настрани се бе сбрала тълпа зяпачи, които със смях подвикваха обиди и насърчителни възгласи към единия или другия боец. Конете се въртяха в кръг плътно един до друг, изправяйки ездачите си лице срещу лице. Мечовете звънтяха в свежия утринен въздух.
Марек гледаше и не помръдваше.
Кейт го потупа по рамото.
— Слушай, Андре, професорът…
— Чакай малко.
— Но…
— Чакай малко.
За пръв път Марек усети тръпка на неувереност. Досега нищо видяно в този свят не му се бе сторило странно или неочаквано. Селяните из нивята бяха такива, каквито си ги представяше. Подготовката на турнира съвпадаше напълно с познанията му. А когато влезе в Кастелгард, градчето изглеждаше точно както бе очаквал. Кейт се смая от уличния касапин и непоносимата воня на кожарската работилница, но Марек прие тия неща като съвсем нормални. Още преди години можеше да ги види във въображението си.
Но не и това, помисли си той, гледайки боя на рицарите.
Всичко ставаше толкова бързо! Мечовете играеха светкавично и неуморно — ту сечаха, ту мушкаха, тъй че схватката приличаше no-скоро на фехтовка, отколкото на бой с мечове. Между два звънливи удара минаваха само една-две секунди. И боят продължаваше все тъй стремително, без колебание или забавяне.
Марек винаги си бе представял тия двубои като в забавен кадър: мъже, отрупани с броня, размахват толкова тежки мечове, че всеки удар им струва огромно усилие, инерцията на оръжието ги влачи напред и им трябва време, за да си възвърнат равновесието преди следващия замах. Беше чел описания колко изтощени се чувствали хората подир битка и предполагаше, че това е резултат от дългите, бавни, изнурителни схватки под товара на стоманената броня.
Тия бойци бяха едри и могъщи във всяко едно отношение. Конете им бяха огромни, изглеждаха високи почти по два метра и изключително силни.
Марек никога не се бе заблуждавал от дребните размери на броните в музейните витрини — знаеше, че всяка броня, успяла да попадне в музей, има единствено церемониални функции и не е била носена в бой, а само на средновековни паради. Освен това подозираше, макар да не можеше да го докаже, че повечето от оцелелите брони — изящни, гравирани и богато украсени — са били предвидени само за показ и са се изработвали в мащаб три четвърти, за да проличи по-ясно тънкостта на майсторския замисъл.
Истинските бойни доспехи просто не оцеляваха дълго. А Марек бе чел предостатъчно исторически документи, за да знае, че повечето прославени бойци на средновековието са били задължително едри мъже — високи, мускулести и неимоверно силни. Те не бяха от простолюдието; като благородници можеха да се хранят по-добре и израстваха едри. Беше чел как тренирали бойните умения и с какво удоволствие демонстрирали силата си за забавление на дамите.
И все пак никога не си бе представял нещо подобно. Тези мъже се биеха яростно, бързо и непрестанно… и сякаш можеха да продължат така до вечерта. Не проявяваха и най-малки признаци на умора; no-скоро изглеждаше, че тежката борба им доставя удоволствие.
Докато гледаше тяхната агресивност и бързина, Марек осъзна, че ако от него зависеше, точно така би желал да се бие бързо, използвайки целия си опит и резервите от издръжливост, за да изтощи врага. Беше си представял бавните схватки само заради безпочвеното убеждение, че хората в миналото са били по- слаби, по-бавни и по-глупави от него, съвременния човек.
Марек знаеше, че тази илюзия за превъзходство е препятствие, с което се сблъсква всеки историк. Просто не бе очаквал да я открие у себе си.
Но явно и той страдаше от нея.
Заради шума на тълпата му трябваше известно време, за да осъзнае нещо невероятно — бойците бяха в тъй великолепно физическо състояние, че дори не си пестяха дъха; между ударите крещяха и се обсипваха с порой от задявки и оскърбления.
После видя, че мечовете им не са тъпи, че са истински бойни оръжия, остри като бръснач. Ала двамата явно не възнамеряваха да си причинят зло; това бе просто схватка за развлечение, загрявка за предстоящия турнир. Тяхното весело, небрежно отношение към смъртоносния риск бе почти толкова плашещо, колкото и свирепата им бързина.
Битката продължи още десетина минути, докато накрая мощен удар повали единия рицар. Той падна от седлото, но тутакси скочи със смях на крака тъй леко, сякаш изобщо не носеше броня. Зяпачите почнаха да прехвърлят залозите от ръка на ръка. Раздадоха се викове: „Още! Още!“ Между момчетата с ливреите избухна юмручен бой. Двамата рицари тръгнаха ръка за ръка към странноприемницата. Марек чу гласа на Кейт:
— Андре…
Бавно се обърна към нея.
— Андре, има ли нещо?
— Всичко е наред — каза той. — Но имам още много да уча.
Тръгнаха към подвижния мост на замъка и наближиха пазачите. Марек усети как Кейт се напрегна до него.
— Какво ще правим? Какво ще им кажем?
— Не бой се. Аз говоря окситански.
Но когато наближиха, на полето оттатък рова започна нова схватка и стражите се зазяпаха. Бяха толкова увлечени, че изобщо не забелязаха как Марек и Кейт минават под каменната арка към двора на замъка.
— Влязохме просто така — възкликна изненадано Кейт. Тя огледа двора. — А сега какво?
Ужасен студ, помисли си Крис. Съвсем гол, ако не се броят долните гащи, той седеше на табуретка в стаята на сър Даниъл. До него имаше леген с гореща вода и изтривалка. Момчето бе донесло водата от кухнята много внимателно, като че носеше злато; личеше, че ползването на топла вода е голяма привилегия.
Крис старателно се изтърка, отказвайки помощта на момчето. Легенът не беше голям и водата скоро почерня. Но в крайна сметка той успя да изчегърта калта изпод ноктите си, от тялото и дори от лицето си, като използваше малкото метално огледалце, което му даде момчето.
Най-сетне той реши, че е доволен. Но момчето го огледа печално и заяви:
— Не сте чист, господарю.
А след това настоя да довърши останалото.
И тъй, наложи му се да седи разтреперан на табуретката, докато момчето го търкаше до безконечност. Крис недоумяваше; винаги бе смятал, че през средновековието хората са били мръсни и смрадливи, потънали в мръсотията на епохата. Ала тези хора изглеждаха фанатични поклонници на чистотата. Всички в замъка бяха чисти и никъде не миришеше.
Дори тоалетната, която момчето го накара да използва преди банята, се оказа далеч не тъй ужасна, както очакваше Крис. Скрита зад дървена врата в спалнята, тя представляваше тясна стаичка със седалка над каменно корито, което се оттичаше към тръба в пода. Явно отпадъците отиваха в яма на партера, откъдето редовно ги чистеха. Момчето обясни, че всяка сутрин слугите изплакват тръбата с ароматизирана вода, после закачат на стената пресен букет от благоуханни билки. Тъй че нямаше дразнеща миризма, всъщност, помисли си тъжно Крис, бе срещал далеч по-неприятни зловония в тоалетните на самолетите.
И отгоре на всичко тия хора се бършеха с кърпи от чисто бяло платно! Не, реши Крис, нещата съвсем не
