добро.
— Не, не — възрази Крис. — Изобщо не беше така…
Той млъкна, защото откри, че всички го гледат, зяпнали от изумление.
— Воистина странно говори — продължи Клеър, — защото идва от някакво далечно кътче из земите на Ейре. И е скромен, както подобава на благородник. Той наистина ме спаси и поради туй днес ще го представя на своя закрилник, след като Кристофър се приведе в приличен вид. — Тя се обърна към една от дамите. — Не смяташ ли, че на ръст е колкото нашия главен коняр, оръженосеца Брандън? Върви да вземеш от него тъмносиния жакет, сребърния пояс и най-хубавите му бели панталони. — Тя подаде на девойката издута кесия. — Плати колкото поиска, само не се бави.
Девойката изтича навън. На излизане се размина с мрачен застарял мъж, който стоеше в сянката и наблюдаваше. Беше облечен в разкошен халат от кафяво кадифе с бродирани сребърни лилии и хермелинова яка.
— Как сте сега, милейди? — попита той, като пристъпи напред.
Тя направи реверанс.
— Добре, сър Даниъл.
— Завърнахте се успешно.
— По милост Божия.
Мрачният мъж изсумтя.
— Не ще и дума. Но и със своенравието си можете да изчерпите и Неговата милост. Може ли поне успехът на вашето пътешествие да се мери с поетите опасности?
Клеър прехапа устни.
— Боя се, че не.
— Видяхте ли се с игумена?
Кратко колебание.
— Не.
— Кажете ми истината, Клеър.
Девойката поклати глава.
— Сър, не успях да го видя. Беше излязъл на лов.
— Жалко — каза сър Даниъл. — Защо не го изчакахте?
— Не посмях, понеже людете на лорд Оливър нарушиха покоя на светата обител, за да отведат магистъра насила. Боях се, че може да ме разобличат, затуй избягах.
— Да, да, този прословут магистър — замислено промърмори сър Даниъл. — Всичко живо говори за него. Знаете ли какво казват? Че умеел да изчезва сред блясък на мълния. — Сър Даниъл поклати глава. Не можеше да се разбере дали вярва в това или не. — Трябва да е наистина изкусен магистър, познаващ тайните на барута. — Той произнесе думата ба-арут бавно, сякаш бе чуждоземска и слабо позната. — Успяхте ли да зърнете този магистър?
— Успях. Дори разговарях с него.
— О?
— В отсъствието на игумена отидох да го потърся. Защото казват, че тия дни магистърът се сприятелил с игумена.
Крис Хюз следеше разговора с усилие и едва сега схвана, че става дума за професора.
— Магистър ли? — възкликна той.
— Познаваш ли магистъра? — попита Клеър. — Едуард де Джоунс.
Крис побърза да отрече:
— Ъъъ… не… не… никак дори и изобщо…
При тия думи сър Даниъл се вторачи в него с нескрито изумление. После се обърна към Клеър.
— Що казва той?
— Казва, че не познава магистъра.
Учудването на стареца не намаля.
— На какъв език?
— Някакво английско наречие, сър Даниъл, смесено с галски език, ако не греша.
— Такъв галски не съм чувал — отсече сър Даниъл и се завъртя към Крис. — Говориш ли лангедокски? He? Loquerisquide Latine?
Питаше го дали говори латински. Крис имаше само академични, книжовни познания за езика. Никога не бе опитвал да го говори. Заеквайки, той отвърна:
— Non, Senior Danielis. Solum perpaulum. Perdoleo. (Само малко. Съжалявам.)
— Per, per… dicendo ille Ciceroni persimilis est. (Говори като Цицерон.)
— Perdoleo. (Съжалявам.)
— Тогаз по-добре да запазиш мълчание. — Старецът се обърна към Клеър. — Какво ви каза магистърът?
— Не можа да ми помогне.
— Знае ли тайната, която дирим?
— Твърди, че не знае.
— Но игуменът знае — каза сър Даниъл. — Игуменът трябва да знае. Нали неговият предшественик, епископ Лаон, бе архитект при последната реконструкция на Ла Рок.
— Магистърът казва, че Лаон не е бил архитект — отвърна Клеър.
— Тъй ли? — Сър Даниъл се навъси. — А той откъде знае?
— Мисля, че игуменът му е казал. Или може да го е видял в старите пергаменти. Магистърът се е захванал да разчисти и подреди документите на манастира.
— Тъй значи — промърмори замислено сър Даниъл. — Питам се защо ли.
— Нямах време да го попитам. Точно тогава людете на лорд Оливър нахълтаха в светата обител.
— Е, магистърът скоро ще бъде тук — каза сър Даниъл. — И лорд Оливър лично ще му зададе тия въпроси. — Старецът се навъси, явно не твърде доволен от тази мисъл. После рязко се обърна към едно момче на девет или десет години, което стоеше зад него. — Отведи оръженосеца в моята стая, където може да се почисти и изкъпе.
При тия думи Клеър го изгледа втренчено.
— Чичо, не ми осуетявайте плановете.
— Та нима съм го правил някога?
— Знаете, че опитахте.
— Мило дете — каза сър Даниъл, — единствената ми грижа е за вашата безопасност… и вашата чест.
— А моята чест, чичо, все още не е обречена никому. — Клеър дръзко пристъпи към Крис, обгърна шията му с ръце и го погледна в очите. — Ще броя всеки миг, докато те няма, и сърцето ми ще страда за теб — каза тя тихо и очите й се навлажниха. — Върни се скоро при мен.
Тя леко докосна устните му със своите и неохотно се отдръпна, задържайки за момент пръсти върху раменете му. Той се почувства замаян. Гледаше я в очите и осъзнаваше колко е красива…
Сър Даниъл се изкашля и нареди на момчето:
— Погрижи се за оръженосеца и му помогни да се изкъпе.
Момчето се поклони на Крис. Всички в стаята мълчаха. Очевидно това бе нареждане да си тръгва. Той кимна и каза:
— Приемете моите благодарности.
Очакваше отново да срещне смаяни погледи, но поне този път всички разбраха какво говори. Сър Даниъл кимна пренебрежително и Крис напусна стаята.
34:25:54
Конете с тропот вървяха по моста. Професорът гледаше право напред, без да обръща внимание на войниците около себе си. Когато ездачите навлязоха в замъка, часовите край портата едва се озърнаха към тях. После професорът изчезна от поглед.
