— Какво? — прошепна тя.
Той посочи. На двайсетина метра от тях, прикрити зад една къщичка, стояха пет коня и коняр. Конете бяха украсени богато, носеха седла от червено кадифе със сребърни инкрустации по ръбовете. От двете им страни се спускаха широки ивици плат.
— Това не са селски коне — каза Марек. Но ездачите не се виждаха никъде.
— Какво ще правим сега? — попита Кейт.
Крис Хюз следваше момчето към Кастелгард, когато в слушалката му внезапно се раздаде пращене. Чу гласа на Кейт:
— Какво ще правим сега?
— Нямам представа — отговори Марек.
— Намерихте ли професора? — попита Крис.
Хлапето се завъртя и го изгледа.
— На мен ли говориш, оръженосецо?
— Не, момко — каза Крис. — Просто сам си говоря.
— Просто сам си? — повтори момчето и поклати глава. Понякога езикът ти е труден за разбиране.
— Крис — обади се в слушалката Марек. — Къде си, по дяволите?
— Отивам към замъка — отговори на глас Крис. — В този прекрасен ден.
Докато говореше, той отправи взор към небето, за да изглежда, че размишлява на глас. Чу отговора на Марек:
— Защо отиваш натам? Още ли си с момчето?
— Да, чудесно е.
Момчето пак се обърна с тревожно лице.
— На въздуха ли говориш? Да не би да губиш разсъдък?
— Не — каза Крис. — Разсъдъкът ми е наред. Просто бих желал моите спътници също да дойдат в замъка.
— Защо? — обади се Марек.
— Сигурен съм, че подир време ще те открият — каза момчето. — Разкажи ми за своите спътници. Също ли са ирландци? Слуги… или и те като теб не са прости?
— Защо му каза, че не си прост? — долетя от слушалката гласът на Марек.
— Защото съм образован.
— Крис! — възкликна Марек. — „Прост“ означава човек от простолюдието. Останалите са благородници. От високо потекло. Така привличаш вниманието и си докарваш неудобни въпроси за своя род, на които не можеш да отговориш.
— О — въздъхна Крис.
— Сигурен съм, че си образован — каза момчето. — Ами твоите приятели? И те ли са благородници?
— Вярно казваш — отговори Крис. — И моите спътници са благородници.
— Крис, мътните да те вземат! — ядоса се Марек. — Не си играй с неща, дето не ги разбираш. Сам си дириш белята. И ако продължаваш така, ще я намериш.
Застанал до селяшките колиби, Марек чу Крис да казва:
— Просто открий професора, ако обичаш.
После момчето пак зададе някакъв въпрос, но смущенията заглушиха думите му. Марек се обърна и погледна към Кастелгард отвъд реката. Видя момчето да върви малко пред Крис.
— Крис — каза той. — Виждам те. Върни се при нас. Ще те чакаме тук. Не бива да се делим.
— Твърде ще да е трудно.
— Защо? — попита раздразнено Марек.
Крис не му отговори пряко.
— А кои ли ще да са онези конници на отсрещния бряг, добри ми сър?
Очевидно говореше на момчето.
Марек завъртя глава към брега и видя как конете пият, докато ездачите им гледат подир бегълците.
— Това е сър Гай дьо Малегант, наричан Гай Тет Ноар, тоест Черната глава. Служи при милорд Оливър. Сър Гай е прославен рицар… най-вече с безбройните си убийства и жестокости.
— Не може да се върне при нас заради конниците — каза Кейт.
— Истината казваш — обади се Крис.
Марек тръсна глава.
— Изобщо не биваше да се откъсва от нас.
Скръцване на врата зад гърба му го накара да се обърне. Видя познатата фигура на професор Едуард Джонстън да излиза на светло през страничната порта на манастира. Беше сам.
35:31:11
Едуард Джонстън носеше тъмносин жакет и черни прилепнали панталони; дрехите бяха простички, почти без бродерия и украса, което му придаваше учен, консервативен вид. Наистина би могъл да мине за лондонски богослов, тръгнал на поклонение, помисли си Марек. Навярно така се бе обличал за пътешествия и един друг някогашен богослов на име Джефри Чосър.
Професорът безгрижно излезе под лъчите на утринното слънце и изведнъж залитна. Двамата изтичаха към него и го чуха да се задъхва. Първите му думи бяха:
— Имате ли маркер?
— Да — каза Марек.
— Само двамата ли сте?
— Не. И Крис дойде. Но в момента не е тук.
Джонстън раздразнено поклати глава.
— Добре. Да ви опиша положението набързо. Оливър е в Кастелгард — той кимна към градчето отвъд реката, — но иска да се прехвърли в Ла Рок преди идването на Арно. Големият му страх е онзи таен тунел, който води към Ла Рок. Оливър иска да знае къде се намира. Всички тук са се побъркали да дирят тунела, защото и Оливър, и Арно отчаяно се нуждаят от него. Той е ключът към победата. Тукашните хора ме смятат за мъдрец. Игуменът ме помоли да проуча старинните документи и открих, че…
Вратата зад тях се отвори и през нея налетяха войници с униформи в кафяво и черно. С груби удари войниците повалиха настрани Марек и Кейт, при което Кейт едва не загуби перуката си. Но към професора бяха внимателни. Изобщо не го докоснаха, само застанаха от двете му страни. Държаха се с уважение като почетна стража. Докато ставаше на крака и се изтупваше, Марек имаше чувството, че са получили нареждания да не го нараняват.
Пред очите му Джонстън и войниците яхнаха конете и препуснаха по пътя.
— Какво ще правим сега? — прошепна Кейт.
Професорът се потупа с пръст по слепоочието. Чуха го да изрича напевно, сякаш се молеше:
— Последвайте ме. Ще опитам да измисля как да се съберем. Вие намерете Крис.
35:25:18
Следвайки момчето, Крис наближи входа на Кастелгард — двойна дървена порта, подсилена с яки железни скоби. Сега портата беше отворена, охранявана от войник с връхна дреха във виненочервено и сиво. Часовият ги приветства с думите:
— Ще слагате ли сергия? Ще разпъвате ли платнище? За търговия в града по време на турнир се плащат пет су.
— Non sumus mercatores — каза момчето. — Не сме търговци.
Крис чу отговора на часовия:
— Anthoubeest ye schule payen. Quinquesols maintenant, aut decem postea.
Ho преводът не прозвуча веднага в ухото му; той се досети, че пазачът говори на някаква странна смесица от английски, френски и латински. После чу: „Ако сте, трябва да платите. Пет су сега или десет
