после.“
Момчето поклати глава.
— Виждаш ли стоки?
— Herkle, non.
Слушалката преведе: „Кълна се в Херкулес, не виждам.“
— Значи сам си отговаряш.
Въпреки младостта си момчето говореше рязко, сякаш бе свикнало да командва. Часовият само сви рамене и се извърна. Момчето и Крис минаха през портата и навлязоха в селото.
Отвътре, до самата врата, имаше няколко селски колиби и оградени зеленчукови градини. Из въздуха се носеше миризма на свине. Минаха покрай къщи със сламени покриви и кочини, от които долиташе грухтене, после се изкачиха по стъпалата към стръмна калдъръмена улица с каменни сгради от двете страни. Вече бяха в самото градче.
Улицата бе тясна и оживена, а сградите двуетажни, с надвиснал горен етаж, така че до земята почти не достигаше слънчева светлина. Във всяка къща на партера имаше магазин или работилница — ковач, шивач, касапин и дърводелец, който работеше и като бъчвар. Касапинът, препасал изпоцапана мушамена престилка, колеше квичащо прасе на калдаръма пред магазина си; двамата заобиколиха бликналата кръв и куп преплетени белезникави черва.
Улицата бе шумна и многолюдна, на Крис едва не му призля от миризмата, докато момчето го водеше напред. Излязоха на калдъръмен площад със закрит пазар в центъра. На разкопките тук бяха открили само голо поле. Крис спря и се озърна, опитвайки да сравни досегашните си познания с онова, което виждаше.
Една пременена девойка с кошница зеленчуци в ръка изтича през площада към момчето и каза загрижено:
— Драги ми сър, дългото ви отсъствие твърде раздразни сър Даниъл.
Момчето не изглеждаше твърде доволно да я види. То отговори сприхаво:
— В такъв случай кажи на чичо ми, че своевременно ще се явя при него.
— Той ще бъде крайно доволен — каза девойката и бързо изтича към някаква тясна уличка.
Момчето поведе Крис в друга посока. Не каза нищо за разговора, само вървеше и си мърмореше тихичко.
Стигнаха до открито пространство точно пред замъка. Тук царуваха блясък и пъстри цветове, неколцина рицари гордо се пъчеха на конете си, развявайки дълги надиплени знамена.
— Много посетители има днес — каза момчето. — За турнира.
Точно пред тях беше подвижният мост, водещ към замъка.
Крис огледа високите стени и купичките над тях. Горе войници крачеха по стената и зяпаха навалицата. Момчето без колебание го поведе напред. Крис чу как стъпките му кънтят глухо по гредите на моста. Край портата стояха двама пазачи. Докато ги наближаваше, той неволно настръхна.
Но пазачите изобщо не им обърнаха внимание. Единият кимна разсеяно, другият се беше обърнал с гръб и чегърташе кал от обувката си.
Крис се смая на тяхното безразличие.
— Не пазят ли входа?
— Че защо да го пазят? — отвърна момчето. — Сега е ден. И никой не ни напада.
От замъка излязоха три жени с кошници в ръцете. Главите им бяха омотани в бяло платно, така че се виждаха само лицата. Пазачите не обърнаха внимание и на тях. Със смях и весели приказки жените се отдалечиха… без някой да ги попита какво търсят тук.
Крис осъзна, че се среща с един от онези исторически анахронизми, които са вкоренени тъй дълбоко, че никому не е хрумнало да ги оспори. Замъците бяха твърдини, крепости, и винаги имаха охраняван вход — ров, подвижен мост и тъй нататък. А от това всички си правеха извода, че около този вход непрестанно дебне свирепа стража.
Но, както бе казало момчето, защо да го пазят? В мирно време замъкът представляваше оживен обществен център, хората идваха да се срещнат с владетеля, да доставят храни и стоки. Нямаше причина да им преграждат пътя. Особено пък през деня.
Крис си спомни за съвременните обществени сгради, които имаха само нощна охрана; пазачите бяха там и през деня, но единствено за да дават информация. Както навярно правеха и тези тук.
От друга страна…
Докато крачеше през входа, той вдигна очи към шиповете на грамадната подвижна решетка, увиснала над главата му. Знаеше, че тя може да бъде спусната всеки момент. И тогава нямаше начин да се проникне в замъка. Нито да се избяга.
Бе влязъл сравнително лесно. Но се питаше дали пак така ще излезе.
Излязоха на широк двор, ограден с камък от всички страни. Тук имаше много коне; войници с кафяво- сиви туники седяха на малки групички и обядваха. Крис зърна високо над себе си дървени платформи, обикалящи покрай стените. Право отпред видя триетажна каменна сграда с кулички над покрива. Това бе същински замък вътре в замъка. Момчето го водеше право нататък.
От едната страна имаше отворена врата. До нея самотен пазач дъвчеше парче пилешко. Момчето каза:
— Отиваме при лейди Клеър. Тя желае този ирландец да служи при нея.
— Тъй да бъде — ухили се безразлично пазачът.
Влязоха. Крис видя пред себе си арка, водеща към голямата зала, където стояха множество мъже и жени, увлечени в разговор. Всички изглеждаха богато облечени; гласовете им кънтяха между каменните стени.
Момчето обаче не му остави време да огледа по-внимателно. Поведе го по тясно спирално стълбище нагоре към втория етаж, после по каменен коридор и накрая двамата влязоха в просторни покои.
Три девойки, облечени в бяло, се втурнаха да целуват хлапето. Изглеждаха много облекчени.
— Слава Богу, милейди, завърнахте се!
— Милейди? — повтори смаяно Крис.
Още преди да изрече тази дума докрай, черната шапка отлетя настрани и по раменете на младата жена паднаха дълги златисти коси. Тя направи лек поклон, който плавно се преля в реверанс.
— Съжалявам от все сърце и те моля да ми простиш тази малка измама.
— Коя сте вие? — попита зашеметеният Крис.
— Наричат ме Клеър.
След реверанса тя се надигна и го изгледа право в очите. Едва сега той разбра, че е далеч по- възрастна, отколкото бе предполагал — на двайсет и две или може би двайсет и три години. И много красива.
Крис стоеше със зяпнала уста и мълчеше. Нямаше представа какво да каже или да стори. Чувстваше се глупав и недодялан.
Сред смутеното мълчание една от девойките излезе напред, направи реверанс и каза:
— С ваше благоволение, това е лейди Клеър Елтъмска, вдовица на неотдавна починалия сър Джофрей Елтъмски, който притежаваше големи имения в Гиен и Мидълсекс. Сър Джофрей издъхна от раните си в битката при Поатие и сега сър Оливър — владетелят на този замък — пое закрилата на милейди. Сър Оливър смята, че тя трябва отново да се омъжи, и избра сър Гай дьо Малегант, добре известен по тия места благородник. Ала милейди отказва подобен брак.
Клеър се завъртя и стрелна към девойката предупредителен поглед. Тя обаче не забеляза и продължи да бъбри:
— Милейди твърди на всеослушание, че сър Гай няма средства, за да защитава именията й във Франция и Англия. Ала сър Оливър ще получи дял от зестрата, а Гай има…
— Елен!
— Милейди — отвърна девойката и изприпка назад. Присъедини се към другите две, който й зашепнаха нещо в ъгъла, очевидно я порицаваха.
— Стига приказки — каза Клеър. — Ето го моя днешен спасител, оръженосеца Кристофър де Хуз. Той ме изтръгна от лапите на сър Гай, който се опитваше да заграби със сила онуй, що не можа да спечели с
