Той посочи лодката. Дали да рискуват?
Крис знаеше, че другият вариант е да преплуват реката. Нощта беше хладна; не искаше да се мокри. Той посочи лодката и кимна.
Кейт също кимна.
Качиха се и Марек тихо започна да гребе през Дордона.
Седнала до Крис, Кейт неволно си спомни как разговаряха, докато минаваха през реката преди няколко дни. Колко дни точно? Май само два, осъзна тя. А изглеждаха като седмици.
Огледа с присвити очи отсрещния бряг, търсейки движение. Лодката им навярно бе тъмен силует на фона на тъмна вода и тъмен хълм, но все пак можеше да се види, ако някой наблюдаваше.
Ала явно никой не наблюдаваше. Брегът наближи, после лодката навлезе в блатната трева из плитчините, тихо изскърца и спря. Слязоха. Наблизо видяха тесен път покрай реката. Марек вдигна пръст пред устните си и тръгна напред. Отиваше към пушека.
Двамата го последваха предпазливо. Няколко минути по-късно откриха отговора. Имаше четири огъня, разположени на равни разстояния покрай брега. Пламъците бяха обкръжени с парчета от строшени доспехи върху купчинки пръст, тъй че се виждаше само пушекът. Но войници нямаше. Марек прошепна:
— Стар номер. Огньовете разкриват фалшиви позиции. Кейт не бе съвсем наясно какво цели този „стар трик“. Може би да демонстрира по-голяма сила, повече войници, отколкото има в действителност. Марек ги поведе покрай занемарените огньове към няколко други, подредени по-далече по брега. Вървяха близо до водата и чуваха бълбукането на реката. Докато наближаваха последния огън, Марек внезапно се завъртя и падна на земята. Кейт и Крис също залегнаха, после чуха мъжки гласове да пеят дълга пиянска песен; беше нещо от рода на „Пивото приспива ни на стола, пивото обръща ни във гьола…“. Песента продължаваше до безкрайност. Слушайки, Кейт си помисли: това е като „Деветдесет и девет бирени шишета на стената“. Когато надигна глава да надникне, видя край огъня пет-шест войници в зелено-черни униформи, които пиеха и пееха с пълно гърло. Може би имаха заповед да вдигат шум, за да подкрепят измамата с огньовете.
Марек посочи назад и когато се отдалечиха, той ги поведе наляво, настрани от реката. Отначало вървяха под прикритието на ивица дървета, после отново започнаха да се промъкват из открито поле. Кейт осъзна, че това са същите ниви, през които бяха минали тази сутрин. И наистина, отляво видя бледи жълтеникави светлинки в горните прозорци на манастира — някои от монасите работеха до късно. А право отпред различи тъмните очертания на селски къщи със сламени покриви. Крис посочи към манастира: защо да не идем там? Марек събра длани до ухото си: всички спят. Крис сви рамене: какво от това?
Марек разигра истинска пантомима, показвайки как се събужда стреснат. Явно смяташе, че могат да предизвикат паника, ако отидат там посред нощ.
Крис сви рамене: какво от това?
Марек размаха пръст: не е добра идея. После изрече само с устни: утре сутрин.
Крис въздъхна.
Марек продължи покрай фермите, докато стигнаха до опожарена селска къща — четири стени и черни останки от покривните греди. Въведе ги през отворена врата, върху която имаше широка червена ивица. Кейт едва я забеляза в мрака.
Вътре бяха избуяли плевели, валяха се парчета от строшени съдове. Марек се разрови из буренака, докато намери две нащърбени глинени гърнета. Кейт си помисли, че приличат на нощни гърнета. Марек ги сложи внимателно върху обгорения перваз на прозореца.
— Къде ще спим? — прошепна Кейт.
Марек посочи земята.
— Защо не може да идем в манастира? — настоя тя и махна с ръка към откритото небе над тях. Нощта бе студена. Мъчеше я глад. Искаше й се да спи на спокойствие зад дебели стени.
— Не е безопасно — отвърна шепнешком Марек. — Ще спим тук.
Той легна на земята и затвори очи.
— Защо не е безопасно? — попита Кейт.
— Защото някой има слушалка. И знае къде отиваме.
Крис се обади:
— Исках да поговорим за…
— Не сега — каза Марек, без да отваря очи. — Заспивай.
Кейт легна и Крис се отпусна до нея. Тя притисна гръб в неговия. Само за да се стопли. Бе тъй студено… Нейде далече отекна гръмотевица.
По някое време след полунощ заваля. Тя усети тежките капки по бузите си и стана тъкмо преди да се излее пороят. Озърна се и видя малък дъсчен навес, полуизгорял, но все още изправен. Пропълзя до него, седна облегната и пак се сгуши до Крис, който я бе последвал. Марек се приближи, легна край тях и моментално заспа. По бузите му трополяха капки, но той хъркаше.
26:12:01
Любителите на въздушни спортове бяха подранили — пет или шест балона се издигаха в слънчевото утро над голите възвишения. Часът наближаваше единайсет. Стърн забеляза върху единия балон зигзаговидна шарка, като тези по килимчетата на индианците навахо.
— Съжалявам — каза Гордън, — но отговорът е „не“. Не можеш да се върнеш с прототипа, Дейвид. Просто е твърде опасно.
— Защо? Мислех, че всичко е сигурно. По-сигурно от пътуване с автомобил. Кое е опасно?
— Казах ти, че не допускаме транскрипционни грешки… грешки, които възникват при възстановяването — отговори Гордън. — Но не е точно така.
— Ааа.
— Обикновено наистина не откриваме признаци за грешки. Но те вероятно се случват при всяко пътуване. Просто са твърде дребни, незабележими. Но също като облъчването с радиация, транскрипционните грешки се натрупват. След едно пътуване не ги забелязваш, но след десет или двайсет почват да проличават. Например мъничък белег, като шев върху кожата ти. Чертичка в роговицата на окото. Или пък проявяваш сериозни симптоми, да речем, диабет или затруднено кръвообращение. Случи ли се това, вече не можеш да пътуваш. Защото не можеш да си позволиш влошаване на проблема. Това означава, че си стигнал до предела на пътуването.
— Случвало ли се е?
— Да. С опитни животни. И с неколцина от хората. С първите — онези, които използваха прототипа.
Стърн се поколеба.
— Къде са сега тези хора?
— Повечето все още са тук. Продължават да работят за нас. Но вече не пътуват. Не могат.
— Добре — каза Стърн, — но аз говоря само за едно пътуване.
— А ние отдавна не сме използвали и настройвали машината — възрази Гордън. — Може всичко да мине добре, но може и да не мине. Помисли си: да речем, че те пусна да се върнеш, но когато пристигнеш в 1357 година, откриваш толкова сериозни грешки, че не смееш да тръгнеш обратно. Защото не бива да рискуваш натрупването на нови.
— Искаш да кажеш, че ще трябва да остана там.
— Да.
— Случвало ли се е на някого? — попита Стърн.
Гордън помълча.
— Може би.
— Казваш, че в момента там има още някой?
— Може би — повтори Гордън. — Не сме сигурни.
— Но това е много важно — развълнува се Стърн. — Казваш ми, че там вероятно има човек, който би могъл да им помогне.
— Не знам — промърмори Гордън. — Не ми се вярва точно този човек да помогне.
— Но не трябва ли да им кажем? Да ги посъветваме?
