— Няма начин да се свържем с тях.
— Всъщност мисля, че има — каза Стърн.
16:12:23
Крис се събуди преди разсъмване разтреперан и вкочанен. Небето бе бледосиво, по земята пълзеше рядка мъгла. Той седеше под навеса със свити колене, облегнат на стената. Седнала до него, Кейт още дремеше. Крис извъртя тяло да се огледа и примижа от внезапна болка. Всичките му мускули бяха болезнено вдървени — по ръцете, краката, гърдите, навсякъде. Дори шията го заболя, когато изви глава.
С изненада откри, че върху рамото платът на жакета е вкоравен от засъхнала кръв. Очевидно снощната стрела го бе драснала доста дълбоко. Той опита да раздвижи ръка и тихо изпъшка от болка, но реши, че не е сериозно.
Трепереше от влажния утринен хлад. Мечтаеше си за огън и нещо за хапване. Стомахът му се обаждаше. Не бе ял нищо вече цяло денонощие. Мъчеше го и жажда. Къде щяха да намерят вода? Можеха ли да пият направо от Дордона? Или трябваше да търсят извор? И къде да намерят храна?
Обърна се да попита Марек, но не го откри. Извъртя се, огледа къщата — усети остра, мъчителна болка, но от Марек нямаше и следа.
Тъкмо започваше да се изправя, когато чу наближаващи стъпки. Марек? Не, реши той — бяха стъпки на няколко души. Чуваше се и звънтене на ризници.
Стъпките наближиха още, после спряха. Той затаи дъх. Отдясно, само на метър от главата му, върху прозоречния перваз се отпусна ръка в метална плетена ръкавица. Ръкавът беше зелен, поръбен с черно.
Хората на Арно.
— Hie nemo habitavit nuper — изрече мъжки глас. През вратата долетя отговор:
— Et intellego quare. Specta, porta habet signum rubrum. Estne pestilentiae?
— Pestlentia? Certo scisne? Abeamus!
Ръката веднага се дръпна и стъпките се отдалечиха. Слушалката не бе превела разговора, защото беше изключена. Трябваше да разчита на познанията си по латински? Какво означаваше pestilentia? Вероятно „чума“. Войниците бяха видели знака върху вратата и благоразумно се оттегляха.
Господи, помисли си той, чумава къща ли е това? Затова ли е изгорена? Може ли още човек да се зарази? Питаше се за всичко това, когато за негов ужас един черен плъх притича из бурените и побягна от къщата. Крис изтръпна. Кейт отвори очи и се прозина.
— Кое време…
Крис вдигна пръст пред устните си и поклати глава.
Чу как хората се отдалечават и гласовете им заглъхват в мъгливото утро. Измъкна се изпод навеса, пропълзя до прозореца и предпазливо надникна навън.
Видя наоколо поне десетина войници в зелено-черните униформи на Арно. Те методично претърсваха къщурките край манастирската стена. Изведнъж Крис видя Марек да върви право към тях. Беше се прегърбил и влачеше единия крак. Носеше някаква зеленина. Войниците го спряха. Марек се поклони почтително. Цялото му тяло изглеждаше дребно и немощно. Показа на войниците какво държи. Те се разсмяха и го блъснаха настрани. Марек продължи напред, все тъй дребен и плах.
Кейт видя как Марек мина край изгорялата къща и изчезна зад манастирската стена. Явно нямаше да дойде при тях, преди да се махнат войниците.
Стискайки устни от болка, Крис пропълзя под навеса. Кейт забеляза, че е ранен в рамото; по дрехата имаше засъхнала кръв. Докато му помагаше да разкопчае жакета, той кривеше лице и хапеше устни. Тя леко дръпна широката долна риза и видя, че отляво целите му гърди са покрити с грозно мораво петно, жълтеникаво-черно по краищата. Вероятно там го бе ударило копието.
Като зърна лицето й, той прошепна:
— Зле ли е?
— Мисля, че е само натъртено. Може да има едно-две пукнати ребра.
— Адски боли.
Кейт оголи рамото му. Стрелата бе раздрала около пет сантиметра от кожата, наоколо имаше петно от спечена кръв.
— Как е? — попита Крис, като я гледаше напрегнато.
— Само драскотина.
— Инфектирана?
— Не, изглежда чиста.
Като придърпа жакета още надолу, Кейт видя нови синини по гърба и ребрата му. Целият бе в синини. Сигурно го болеше ужасно. Малко я изненада, че Крис вече не се оплаква. В края на краищата нали точно той вдигаше страшна олелия, ако му сервираха сутрешния омлет със сушени манатарки вместо пресни. И се цупеше, ако няма богат избор на вино.
Тя посегна да закопчае жакета.
— Мога и сам — прекъсна я Крис.
— Да ти помогна…
— Казах, че мога и сам.
Тя се отдръпна и вдигна ръце.
— Добре. Добре.
— Така или иначе, трябва да си раздвижа ръцете — каза той, примижавайки на всяко копче.
Наистина се справи съвсем сам. Но след това се облегна на стената със затворени очи, облян в пот от болка и изтощение.
— Крис…
Той отвори очи.
— Добре съм. Наистина. Не се тревожи за мен. Чувствам се просто чудесно.
И говореше искрено.
Кейт имаше чувството, че седи до непознат.
Когато Крис видя рамото и гърдите си — придобили моравия цвят на мъртва плът, — собствената му реакция го изненада. Беше пострадал жестоко. Очакваше да изпита ужас или страх. Но вместо това изведнъж се почувства облекчен, едва ли не безметежен. Вярно, болката го караше да се задъхва, но тя нямаше значение. Просто се радваше, че е жив и започва нов ден. Вечните му оплаквания, прищевки и колебания изведнъж се бяха превърнали в дреболия. На тяхно място откриваше, че е притежавал някакъв извор на безгранична енергия — почти агресивна жизненост, каквато не си спомняше да е изпитвал до днес. Усещаше я как струи по тялото му като особена топлина. Светът наоколо изглеждаше по-ярък, по-чувствен от когато и да било.
За Крис сивото утро придоби първична, девствена прелест. Студеният, влажен въздух носеше ухание на росна трева и влажна пръст. Камъните отзад го подпираха. Дори болката бе полезна, защото изгаряше всички ненужни чувства. Чувстваше се разголен до сърцевината, бодър и готов за всичко. Това тук бе друг свят с други правила.
И за пръв път той бе наистина в него.
Изцяло в него.
Когато войниците изчезнаха, Марек се върна.
— Разбрахте ли всичко? — попита той.
— Кое?
— Войниците търсят трима души от Кастелгард: двама мъже и жена.
— Защо?
— Арно иска да разговаря с тях.
— Хубаво е да си прочут — подметна Крис с кисела усмивка. — Всичко живо ни дири.
Марек подаде на двамата по една шепа влажна трева и листа.
— Диви зеленчуци. Това ще е закуската. Яжте.
Крис лакомо захапа листата.
