— Чудесни са — каза той съвсем искрено.
— Онова с назъбените листа е лайкучка. Ще ти помогне за болката. Бялото клонче е от върба. Против възпаление.
— Благодаря — допълни Крис. — Много е вкусно.
Марек го изгледа, като, че не вярваше на ушите си, после се обърна към Кейт.
— Добре ли е той?
— Според мен дори много добре.
— Чудесно. Яжте, после отиваме в манастира. Ако успеем да минем през стражата.
Кейт смъкна перуката.
— Няма да е трудно — рече тя. — Търсят двама мъже и жена. Е, кой има остър нож?
За щастие косата й беше къса. На Марек му трябваха само няколко минути, за да отреже по-дългите кичури и да довърши работата. Докато той кълцаше, Крис каза:
— Мислех си за снощи.
— Очевидно някой има слушалка — отвърна Марек.
— Точно така. И мисля, че знам откъде я е взел.
— От Гомес.
Крис кимна.
— Така предполагам. Вие не й ли извадихте слушалката?
— Не се сетихме.
— Сигурен съм, че някой би могъл да я пъхне в ухото си, за да чува, макар и да не му е по мярка.
— Да — съгласи се Марек. — Но въпросът е кой. Намираме се в четиринайсети век. Розово топче, което говори с тъничък глас — това е магия. Би изплашило до смърт всеки, който го намери. Човекът ще го захвърли като горещ въглен… и после ще го смачка с крак. Или ще бяга като луд.
— Знам — каза Крис. — Затова щом се замисля, идва ми само един отговор.
Марек кимна.
— Онези мръсници не ни казаха.
— Какво не са ни казали? — намеси се Кейт.
— Че тук има и още някой. Човек от двайсети век.
— Това е единственият възможен отговор — добави Крис.
— Но кой? — попита Кейт.
Крис бе мислил за това цяла сутрин.
— Дьо Кер — каза той. — Трябва да е Дьо Кер.
Марек поклати глава.
— Помисли малко — настоя Крис. — Той е тук само от година, нали? Никой не знае откъде идва, прав ли съм? Сдушил се е с Оливър и мрази всички ни, защото знае, че можем да го изместим. Снощи отведе войниците си от кожарската работилница, стигна чак до улицата, преди да заговорим… и после веднага налетя. Казвам ви, трябва да е Дьо Кер.
— Има само един проблем — уточни Марек. — Дьо Кер говори безупречно окситански.
— Ти също.
— Не, говоря го като недодялан чужденец. Вие двамата слушате превода. Аз слушам какво казват наистина. Дьо Кер говори така, като че е роден тук. Напълно свободно, а акцентът му съвпада напълно с този на другите. А през нашия век окситанският е мъртъв език. Няма начин да е от нашето време и да говори така. Трябва да е тукашен.
— Може да е лингвист. Марек пак поклати глава.
— Не е Дьо Кер. Гай Малегант е.
— Сър Гай?
— Безспорно — каза Марек. — Усъмних се в него още, когато ни хванаха в тайния коридор. Спомняте ли си? Пазехме почти пълна тишина…, но той отвори вратата и ни спипа. Дори не си даде труда да се прави на изненадан. Не извади меч. Моментално вдигна тревога. Защото вече знаеше, че сме там.
— Не беше така — възрази Крис. — Влезе сър Даниъл.
— Тъй ли? Изобщо не си спомням да е влизал.
— Всъщност — намеси се Кейт — мисля, че Крис може да има право. Трябва да е Дьо Кер. Аз се бях изкатерила доста високо в тесния проход между параклиса и замъка. Дьо Кер каза на войниците да ви убият и си спомням, че бях твърде далеч, но все пак го чух ясно.
Марек се втренчи в нея.
— И какво стана после?
— После Дьо Кер почна да си шушука с един войник… Не чух какво си казаха.
— Точно така. Защото не е имал слушалка. Ако имаше, щеше да чуеш всичко, дори и шепота. Но не е имал. Сър Гай е. Кой отсече главата на Гомес? Сър Гай и хората му. Кой е имал най-добра възможност да се върне при трупа и да прибере слушалката? Сър Гай. Другите се изплашиха от святкащата машина. Само сър Гай не се изплаши. Защото знаеше какво представлява. Той е от нашия век.
— Мисля, че той не беше там, когато машината святкаше — поправи го Крис.
— Но най-важното доказателство срещу сър Гай — каза Марек — е, че окситанския му хич не го бива. Говори носово, като нюйоркчанин.
— Добре де, нали е от Мидълсекс. А и не вярвам да е от благородно потекло. Имам чувството, че са му дали рицарско звание за храброст, не заради произхода.
— Не е чак толкова умел в боя, щом не те повали от коня с първия удар — каза Марек. — И с меча не го бива, срещу мен се изложи. Казвам ви, той е.
— Все едно — промърмори Крис, — който и да е, сега знае, че отиваме в манастира.
— Вярно — каза Марек, като се отдръпна от Кейт и я огледа изпитателно. — Затова да вървим.
Кейт плахо опипа косата си. После попита:
— Да се радвам ли, че нямаме огледало?
Марек кимна.
— Вероятно.
— Приличам ли на момче?
Крис и Марек се спогледаха.
— Донякъде — рече Крис.
— Донякъде ли?
— Не. Съвсем. Изглеждаш като момче.
— Или поне горе-долу — подметна Марек.
Тримата станаха на крака.
15:12:09
Тежката дървена порта се открехна съвсем малко. От мрака зад нея надникна засенчено лице с бяла качулка.
— Господ да ви дари с челяд и благополучие — изрече бавно монахът.
— А вам да дари здраве и премъдрост — отговори Марек на окситански.
— По какви дела идвате?
— Дошли сме да видим брат Марсел.
Монахът кимна, сякаш ги бе очаквал.
— Разбира се, може да влезете — каза той. — Навреме идвате, още е тук.
Вратата се открехна още мъничко, колкото да минат един по един.
Озоваха се в малко и съвсем тъмно каменно преддверие. Лъхна ги аромат на рози и портокали. Откъм манастира долиташе приглушено песнопение.
— Можете да оставите оръжията си тук — посочи монахът към ъгъла.
— Добри ми братко, боя се, че не можем — каза Марек.
— Тук няма от що да се боите — отвърна монахът. — Оставете ги или си вървете.
Марек понечи да протестира, но се отказа и откачи меча си.
