ниско, за да скочи, след това полетя надолу. Крис не го видя да изплува.
Все още гледаше, когато мелницата избухна сред ослепителен блясък и облак от натрошени дъски. Подметнати във въздуха от силата на експлозията, войниците отхвръкнаха като кукли от бойниците. Когато облакът дим и прах се разсея, Крис видя, че мелницата е изчезнала — оставаха само няколко пламтящи греди. Мъртви войници се носеха по течението, задръстено с дъски от разбитата сграда.
Все още не виждаше нито Марек, нито Кейт. По водата край него бавно мина бяло монашеско расо и изведнъж му призля от мисълта, че са мъртви.
Ако беше така, значи оставаше сам. Макар че радиовръзката беше опасна той реши да рискува. Почука се по ухото и тихо изрече:
— Кейт. Андре. Никакъв отговор.
— Кейт, чуваш ли ме? Андре?
В слушалката не се чуваше нищо, дори и смущения. Зърна мъжко тяло да плува по реката с лицето надолу. Приличаше на Марек. Той ли беше? Да, без съмнение — тъмнокос, едър, силен, по бяла долна риза. Крис изстена. Нагоре по брега крещяха войници; той се обърна да види дали са наблизо. Когато пак погледна реката, тялото беше далече.
Крис отново залегна зад храстите и се замисли какво да прави сега.
Кейт изплува по гръб на повърхността. Носеше се безпомощно по течението. Пламтящи греди се сипеха из реката наоколо като снаряди. Болката във врата бе толкова жестока, че я караше да се задъхва, и при всяко вдишване сякаш електрически удари пробягваха по ръцете и краката й. Изобщо не можеше да помръдне и си помисли, че е парализирана, но сетне бавно осъзна, че може да раздвижи връхчетата на пръстите си. Болката започна де се оттегля нагоре по крайниците, събра се във врата, където оставаше все тъй безмилостна. Но вече дишаше малко по-леко и можеше да раздвижи ръце и крака. Опита още веднъж: да, можеше да се движи.
Значи не беше парализирана. Дали нямаше фрактура на врата? Опита се да размърда глава съвсем леко, първо наляво, после надясно. Беше адски болезнено, но като че нямаше счупване. Тя се остави на течението. Нещо лепкаво течеше в окото й, пречеше й да вижда. Тя го избърса и зърна кръв по пръстите си. Изглежда, течеше от рана на главата. Челото й пареше. Тя го докосна с ръка. Дланта й се обагри в червено.
Все още по гръб, тя продължи да се носи надолу. Болката беше толкова силна, че не смееше да се превърти и да плува. За момент я обзе замайване. Запита се защо войниците не са я видели.
После чу викове от брега и разбра, че я виждат.
Крис надникна иззад храстите тъкмо навреме, за да види как Кейт се носи надолу по течението. Беше ранена; по цялата лява страна на лицето й лепнеше кръв, течаща от рана някъде между косата. И почти не помръдваше. Изглеждаше парализирана.
За момент погледите им се срещнаха. Тя се усмихна леко. Крис знаеше, че ако изскочи от прикритието, ще бъде заловен, но не се поколеба. Сега, след смъртта на Марек, нямаше какво да губи; заслужаваше си поне да останат заедно до края. Той нагази във водата и изтича към нея. Чак тогава осъзна грешката си.
Беше сравнително близо до войниците върху оцелялата кула на моста и те започнаха да го обстрелват. Стрелите се посипаха във водата около него с тихо съскане.
Почти веднага рицар с доспехи тласна коня си във водата откъм брега на Арно. Рицарят носеше шлем и лицето му не се виждаше, но явно не се боеше от нищо, защото застана така, че да прегради пътя на стрелите. С всяка крачка напред конят затъваше все по-дълбоко, накрая заплува. Рицарят беше до кръста във вода, когато метна Кейт през седлото като мокър чувал, после сграбчи Крис за ръката, извика: „Allons“ и пое назад към брега.
Кейт се свлече от седлото на земята. Рицарят кресна някаква заповед и веднага дотича човек със знаменце на диагонални червени и бели ивици. Той прегледа раната на Кейт, изчисти я, спря кръвоизлива и я превърза с ивица платно.
Междувременно рицарят слезе от коня, разкопча ремъците на шлема и го свали. Беше висок и силен, извънредно красив и енергичен, с вълниста черна коса, черни очи, чувствени пухкави устни и весели искрици в очите, които сякаш се присмиваха на световната глупост. Смуглото му лице подсказваше, че навярно е испанец.
Когато Кейт бе превързана, рицарят се усмихна, разкривайки съвършени бели зъби.
— За мен ще бъде голяма чест да ме придружите.
Той ги поведе обратно към манастирската църква. Край страничната врата стояха неколцина войници и един конник със зелено-черното знаме на Арно дьо Сервол.
Докато вървяха към църквата, всички войници, край които минаваха, се кланяха на рицаря и повтаряха: „Милорд… милорд…“
Крис побутна Кейт.
— Това е той.
— Кой?
— Арно.
— Този рицар? Шегуваш се.
— Погледни как му се кланят войниците.
— Значи Арно ни спаси живота — каза Кейт.
Крис разбираше иронията на съдбата. Според историческите изследвания на тази епоха сър Оливър се смяташе за нещо средно между войник и светец, а Дьо Сервол бе черна фигура, „изтъкнат злодей на своето време“, както го наричаше един историк. Ала очевидно истината се оказваше точно обратната. Оливър беше презрян разбойник, а Сервол — блестящ образец на рицар… комуто сега дължаха живота си.
— Ами Андре? — попита Кейт.
Крис мълчаливо поклати глава.
— Сигурен ли си?
— Да, струва ми се. Мисля, че го видях в реката.
Кейт не каза нищо.
Пред църквата „Света майка“ дълги редици мъже с вързани зад гърба ръце чакаха да влязат вътре. Бяха предимно войници на Оливър в кафяво и сиво, тук-там се мяркаше някой дрипав селянин. Крис прецени, че трябва да са около четирийсет или петдесет души. Докато минаваха, хората ги гледаха мрачно. Някои бяха ранени; всички изглеждаха изтощени.
Един войник в кафяво подхвърли язвително на съседа си:
— Ето го благородното копеле от Нарбон. Той върши ония дела, от които се гнуси дори и Арно.
Крис все още се мъчеше да проумее тези думи, когато красивият рицар се завъртя.
— Тъй ли било? — викна той, сграбчи мъжа за косата, дръпна нагоре и с другата ръка плъзна кинжал по гърлото му.
По гърдите на клетника бликна кръв. За момент той остана прав, издавайки дрезгаво хъркане.
— Туй ти беше последата подигравка — каза красивият рицар.
Той стоеше и се усмихваше на човека, гледайки как кръвта му изтича, сетне се ухили, докато очите на жертвата се разширяваха от ужас. Войникът все още не падаше. Крис имаше чувството, че е минала цяла вечност, макар че навярно бяха само трийсет или четирийсет секунди. Красивият рицар гледаше мълчаливо, без да помръдва, а усмивката не напускаше лицето му.
Най-сетне човекът рухна на колене с приведена глава като за молитва. Рицарят спокойно протегна крак под брадата му и го ритна назад. Продължи да гледа предсмъртните гърчове на жертвата, които траяха още около минута. Най-сетне войникът издъхна.
Красивият рицар се наведе и избърса кинжала в панталона на мъртвия, а кървавата си обувка в жакета му. После кимна на Крис и Кейт.
Влязоха в църквата „Света майка“.
Из църквата се носеше гъст дим. Подът беше разчистен; още два века тук нямаше да има скамейки.
