Спряха край входа, красивият рицар явно не бързаше. Отстрани видяха да си шушукат неколцина войници, сбрани плътно един до друг.
Насред църквата бе коленичил за молитва самотен рицар в броня.
Крис се обърна да огледа другите рицари. Те явно водеха някакъв напрегнат спор; шушукаха яростно. Но нямаше представа за какво.
Докато чакаха, Крис усети нещо да капе по рамото му. Погледна нагоре и видя, точно над себе си увиснал човек, който бавно се полюшваше на въже. По крака му се стичаше урина. Крис отстъпи от стената и видя още пет-шест тела, провиснали под парапета на балкона. Трима носеха червените туники на Оливър. Двама бяха в селско облекло и един в бяло монашеско расо. Още двама седяха на пода и мълчаливо гледаха как горе връзват нови въжета; бяха пасивни, явно примирени със съдбата си.
Човекът с броня сред църквата се прекръсти и стана на крака. Красивият рицар каза:
— Милорд Арно, ето чираците.
— А? Що рече? Чираци ли?
Рицарят се обърна. Арно дьо Сервол бе на около трийсет и пет години, жилест, с тясна и неприятно лукава физиономия. Имаше тик на лицето, от който носът му потрепваше като на плъх. Бронята му бе оплискана с кръв. Той ги огледа с изморени, лениви очи.
— Чираци ли каза, Раймондо?
— Тъй е, милорд. Чираците на магистър Едуардус.
А! — Арно ги огледа от всички страни. — Защо са мокри?
— Измъкнахме ги от реката, милорд — каза Раймондо. — Бяха в мелницата и избягаха в последния момент.
— О, така ли? — Отегчението на Арно се изпари. В очите му заблестя интерес. — Кажете ми, моля, как унищожихте мелницата?
Крис се изкашля.
— Милорд, изобщо не бяхме ние.
— О? — Арно се навъси. Погледна другия рицар. — Що за реч е туй? Нищо не проумявам.
— Милорд, те са от Ирландия или може би от Хебридите.
— О? Значи не са англичани? Туй поне е в тяхна полза. — Той ги обиколи, после се втренчи в лицата им. — Разбирате ли ме?
— Тъй е, милорд — отговори Крис. Този път го разбраха.
— Англичани ли сте?
— Не, милорд.
— Воистина не приличате на англичани. Прекомерно сте кротки и миролюбиви. — Арно погледна Кейт. — Този е нежен като млада девойка. А пък този… — Той стисна бицепса на Крис. — Богослов или писар. Явно не е англичанин. — Арно поклати глава и носът му потрепна. — Защото англичаните са диваци — високо изрече той и гласът му отекна в задимената църква. — Съгласни ли сте?
— Съгласни сме, милорд — каза Крис.
— Англичаните не познават друг начин на живот, освен размирици и безконечни вражди. Непрестанно убиват кралете си; такъв е дивашкият им обичай. Нашите нормански братя ги покориха и се опитаха да насадят у тях цивилизовани нрави, ала, естествено, се провалиха. Варварството е вкоренено твърде дълбоко в саксонската кръв. Англичаните дирят наслада чрез унищожение, гибел и изтезания. Недоволни от схватките помежду си на своя окаян мразовит остров, те водят армиите си тук, на тая мирна и плодородна земя, за да съсипват кротките люде. Съгласни ли сте?
Кейт кимна и се поклони.
— Така и трябва — продължи Арно. — Жестокостта им е ненадмината. Знаете ли за предишния им крал, Едуард Втори? Знаете ли как решиха да го умъртвят с нажежено желязо? Да сторят туй на един крал! Нищо чудно, че към нашата страна проявяват още по-голяма диващина.
Той закрачи напред-назад. После пак се обърна към тях.
— Ами човекът, който пое подир него властта, Хю Деспенсър? Според английските нрави не след дълго и той трябваше да погине. Знаете ли как го убиха? Вързаха го за стълба на един площад, отсякоха му интимните части и ги изгориха пред него. И то преди да го обезглавят! Що ще речете? Charmant.
Той отново ги погледна в търсене на съгласие. Те пак кимнаха.
— А сегашният крал Едуард Трети научи един урок от предшествениците си — че не води ли постоянна война, рискува да загине от ръцете на собствените си поданици. Поради туй заедно с незаконния си син, Уелския принц, пренася своите варварски обичаи във Франция — страна, що не бе виждала дивашка война, докато не връхлетяха на наша земя техните конни орди да избиват мирните ни селяни, да изнасилват жените ни, да избиват добитъка, да съсипват реколтата, да унищожават градовете и занаятите ни. И за какво? За да бъде насочен към чужди страни техният кръвожаден английски дух. За да грабят богатства от една по-достойна държава. За да може всяка английска дама да сервира на гостите си във френски чинии. За да претендират, че са доблестни рицари, докато всъщност единствената им доблест е да посичат невинни деца.
Арно прекъсна речта си и ги стрелна с неспокоен, подозрителен поглед.
— И поради туй — добави той — не мога да разбера защо се присъединихте към онази английска свиня Оливър.
Крис бързо отвърна:
— Не е вярно, милорд.
— Аз не съм търпелив човек. Кажи правдата: вие подпомагате Оливър, понеже господарят ви е на негова служба.
— Не, милорд. Магистърът е задържан против своята воля.
— Задържан… против… — Арно раздразнено вдигна ръце. Кой ще ми обясни що говорят тия удавени негодяи?
Красивият рицар пристъпи към тях.
— Аз владея добре английски. — Той се обърна към Крис. Рекни го пак.
Крис помълча и се замисли.
— Магистър Едуардус…
— Да…
— … е затворник.
— За-твор-ник! — Красивият рицар се навъси с недоумение. После повтори с английски акцент: — За- туор-нийк?
Крис имаше чувството, че рицарят не е чак толкова добре с английския, колкото си мисли. Реши отново да опита латинския си, макар да знаеше, че е оскъден и архаичен.
— Est in carcere… captus… heri captus est de coenobio sanctae Marine.
Надяваше се това да означава: „Беше заловен вчера в «Света майка».“
Рицарят вдигна вежди.
— Invited (Против волята си?)
— Тъй е, милорд.
Арно бързо се завъртя и втренчи поглед в лицата им. После изрече с глух, заплашителен глас:
— Sed vos non capti estis. Nonne! (Ала вие не бяхте заловени?)
Крис пак помълча.
— Не, не, милорд — бързо каза Крис. — Ъъъ, избягахме. Ъъъ, ef… effugi… i… imus. Effugimus.
Това ли беше подходящата дума? От напрежение го обля пот. Очевидно думата свърши работа, защото красивият рицар кимна.
— Казват, че са избягали.
— Избягали? — намеси се тутакси Арно. — Откъде?
— Ех Castelgard heri… — отговори Крис.
— Избягали сте от Кастелгард вчера?
— Etiam, mi domine. (Да, милорд.)
Арно се вторачи в него и дълго мълча. Горе сложиха примки върху вратовете на пленниците и ги блъснаха от балкона. Падането не строши вратовете им и те увиснаха, като хъркаха и се гърчеха, умирайки
